Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Ани бе заспала.

Той отключи вратата и излезе на пръсти.

Щом Итън излезе от стаята и влезе в обикновения свят, някой грубо го стисна за раменете и го отведе в директорския кабинет.

Режисьорът и продуцентът претичаха през стаята, споделяйки гнева на професор Шиниъд.

— Мръсник, за кого се мислите вие?

— Къде мислите, че се намирате?

— Клиниката ви е наела за болногледач, не за…

— За…

Тримата не успяваха да дадат наименование на цензурирания откъс.

Итън отговори най-спокойно:

— Ани е моя приятелка.

Доктор Шиниъд реши, че е излишно повече да спори, и му съобщи за незабавното му уволнение.

— Ани няма да бъде съгласна — измърмори пребледнял Итън.

— Доколкото ми е известно, госпожица Ани Лий не управлява тази клиника.

— Тя ще откаже да продължи, ако не съм тук.

— Подписала е договор.

— Ще се откаже от него.

— Трябва да бъде в състояние да го направи. Можем да я вразумим с успокоителни.

Итън се възмути:

— Щом искате, изхвърлете ме навън, ще си тръгнем заедно.

Доктор Шиниъд бе уязвен и се изправи на стола си. Гневът придаваше на осемдесетгодишния мъж отдавна изгубена сила.

— Уволнен сте! Охраната ще ви попречи да се доближавате до нея. А ако упорствате, за вас ще се погрижи полицията. Върнете ми ключовете и значките. Сбогом, господине.

Итън разбра, че няма как да върви срещу течението. Изпълнен с хладна ярост, той хвърли връзката с ключове на бюрото и си излезе.

Към края на деня, в седем часа, натъпкаха Ани с още лекарства.

Мъдра мярка: още щом се събуди, тя започна да вика Итън.

Трийсет секунди по-късно, щом изпи чаша вода, подправена с приспивателно, отново потъна в сън.

В полунощ, докато клиниката дремеше, отекнаха сирени и раздраха мрака с хиенския си вой.

Пазачите се втурнаха към мястото на взлома, което компютърът им показваше.

Щом стигнаха до аптеката, откриха вратата разбита, шкафовете отворени и етажерките опразнени.

— Ей там! — извика единият.

Една сянка се измъкна, като скочи през прозореца.

Те се затичаха, но никой не се осмели да скочи от първия етаж.

Мъжът избяга с товар на гърба.

Изпищяха сирените на полицията. Три коли изникнаха отнякъде и преградиха пътя.

Мъжът колебливо спря, обграден от всички страни.

Полицаите наизскачаха с оръжие в ръка.

— Предайте се!

Тогава Итън пусна торбата с лекарствата и вдигна ръце.

— Великата Госпожица ни чака. Готова ли си, Ан?

Брендор сновеше пред вратата на миниатюрната къщичка.

Вътре Ан се грижеше за братовчедка си, която бе настанила при себе си.

Почти като по чудо, Ида бе оцеляла в пламъците и бе надмогнала треската, подпомогната от мазилата на доктора и несекващите грижи на Ан. Но никога нямаше да стане девойката с правилните черти, която някога бе. Едноока — лекарят бе принуден да извади едното й око, — с единия клепач затворен над зейнала дупка от кървавочервена и гноясваща плът, тя излагаше на показ разкривено лице със съмнителни цветове — бяло, жълто-червено, кафяво, и на което нито една част не бе остана незасегната, цяла и на своето място. Бузите й — тук свити от изгарянията, там подути от отоци и навсякъде изподрани — приличаха на парчетии, които някое несръчно дете е залепило по костите. Изражение на селяшка злоба бе застинало на лицето й, по-скоро маска, отколкото изражение, защото мускулите не реагираха нито на емоциите, нито на мислите.

Докато Брендор нервничеше, Ан продължаваше да слага оцет на раните, за да ги дезинфекцира.

Макар да го налагаше нежно, с помощта на чиста, тънка кърпа, с едва забележимо притискане до ръбовете на всяка рана, Ида надаваше писъци, дърпаше се и ругаеше. Ан невъзмутимо изпълняваше своя дълг.

— Харесва ти, нали, да ме виждаш такава.

Макар Ида да беснееше от сутрин до вечер, Ан отказваше да приеме, че този гняв се е превърнал в основа на характера на Ида, и го смяташе за временен.

За да успокои кожата и да се пребори с изсушаването, след това сипа розова вода.

— Така.

— Какво така, нещастна тъпачке. Да не мислиш, че ме лекуваш с твоите илачи? Трябваше да ме оставиш да умра.

Във всяко изречение Ида постигаше връх във враждебността: от една страна, отричаше полезността на грижите, които полагаше за нея братовчедка й, а от друга, я упрекваше за своето оцеляване. На всичкото отгоре забравяше яростта, с която самата тя се бе борила с болките, които можеха да я унищожат.

— Доволна съм, че си по-добре.