Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Той преглътна мъчително. Ан се усмихваше.

— Вижте ме, Монсеньор, не съм ни свещеник, ни папа, ни архидякон, но Господ ме намира.

Архидяконът скочи от стола си и прогърмя:

— Достатъчно, това вече е прекадено.

А след това, като ударен със стрела, лицето му се сгърчи от болка, той изстена, сложи ръка на стомаха, пое си въздух и се опита да прогони вцепенението, което кривеше чертите му.

Брендор и Великата Госпожица се уплашиха от сърдечен пристъп. По-наблюдателната Ан прошепна:

— Кървите, Монсеньор.

Тя посочи с пръст три дребни капки кръв, който бяха покапали на пода между краката му, а след това посочи кафявите петна, които започваха да избиват на нивото на корема, като бавно пропиваха в плата.

— Защо правите това, Монсеньор?

Тя говореше за веригата с остри шипове, която бе набил около кръста си. Когато бе станал рязко, той бе забил парчетата метал в кожата и бе надрал стомаха си.

— Влача кръста си — отвърна той уморено. — Подражавам на Нашия Господ, който умря, разкъсан от гвоздеите.

— Исус не е страдал по собствено желание, бил е разпнат. По-добре да му подражавате в добрината Му и в милостта Му, отколкото в агонията, която не Той е избрал, нали?

Ан бе много горда, че под натиска на Брендор, наскоро бе изчела Евангелията. А монахът и Великата Госпожица потръпнаха от ужас.

Макар и вглъбен да се бори със силната болка, архидяконът подхвърли няколко думи с глух глас:

— Замълчете, глупава жено. Аз пречиствам вярата си. Няма почтена милост без самобичуване.

Ан не забеляза думата „глупава“.

— Защо искате да се умъртвите, преди да сте умрели? Защо да рушите тялото си?

— Духът тържествува само когато плътта бива низвергната.

— Каква нелепост! Ако човек кърви, това не го прави по-добър. Достатъчно е терзанието, че сме грешни. Трябва ли да се осакатим за Господа? Тъй зъл ли е Той? Тъй покварен? Когато аз Го намирам, Той ми вдъхва радост, Той ми казва…

— Стига.

Присъдата бе изплющяла сухо. Като камшик.

Великата Госпожица се втурна към Ан, сграбчи я за ръка, избъбри молба за прошка, пресилено поздрави Монсеньора — Брендор също — и си тръгнаха от пребледнелия свещеник с пресеклив дъх, който се гърчеше на стола си с достойнство.

Но на прага Ан не се сдържа, забави стъпка и му подхвърли с приятелски тон:

— Ако искате мнението ми, Монсеньор, повикът за мъченичество не идва от Господ, той идва от вас самия.

Великата Госпожица се сдържа да не зашлеви Ан и двете излязоха от палата почти тичешком.

Щом стигнаха на улицата, тя обърна към Ан прежълтяло от гняв лице.

— Защо беше тъй нагла?

— Нагла ли? Говорих му, както говоря на вас и на Брендор. Ако вие ме разбирате, той не.

Великата Госпожица и Брендор размениха кратък поглед: Ан не се бе заблудила, бяха я свикнали да се изразява свободно — и двамата не бяха догматици и виждаха по-скоро същината на чувствата, отколкото смайващо недодяланите, дори еретични съждения.

— Тръгнахме си точно навреме — рече Брендор.

— Не бъдете наивен, Брендор. Телата ни си тръгнаха, но думите останаха. Архидяконът има основателни причини да е потресен: Ан го оскърби.

— Аз ли? — възкликна Ан.

— Ти го сгълча за самобичуването, с което така се гордее.

— О, доволна съм, че сте на моето мнение: той страда заради себе си, не заради Господ. Прави го от надменност, ако не и от суета.

Брендор и Великата Госпожица въздъхнаха: нямаше начин да вразумят Ан или по-скоро да я накарат да бъде по-предпазлива. Избраха да не се припират.

С помощта на монаха Великата Госпожица се покатери на пепеливото магаре, а след това причудливата тройка, съставена от една стара дама, един мършав великан и едно чудно красиво момиче прекоси цял Брюж. Прибраха се, без дума да кажат.

Щом стигнаха до бегинажа, се пръснаха мълчаливо.

Нетърпелива да продължи с грижите за братовчедка си, Ан се прибра в къщичката.

Още щом бутна вратата, забеляза, че в стаичката цари необичайна приглушена светлина.

Смаяна, вдигна глава.

Над нея се полюшваше тялото на Ида, която се бе обесила.

Маргарет,

Да беше получила пощата прозрение и да бе изгубила навеки твоя отговор, който тъй дълго чаках.

Той ме скандализира.

Не само, че нищо не си разбрала от онова, което ти говоря, но си и позволяваш да повториш историята ми, вмъквайки в нея грубиянски грешки.

Не заслужаваш повече моето доверие.

Всъщност дали някога си го заслужавала? Ако години наред съм вярвала, че ми помагаш с любовта си, днес се питам дали всъщност не си задълбавала моите затруднения.