Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— По-добре не значи добре — въздъхна Ида и отвърна поглед.

У Ида страдаше не само тялото, но и сърцето: никога не бе харесвала Ан. А пък тя продължаваше да й засвидетелства обич. Тъй че всеки ден Ида я нагрубяваше все повече и преминаваше всякакви граници — ръмжеше, ругаеше, хулеше, изхождаше се и пикаеше под себе си, изтръгваше превръзките и пречеше на братовчедка си да спи, и това бяха все начини да подложи на изпитание нежността й. Дали щеше да съумее да запази смайващата си обич пред толкова бяс, неблагодарност и унижения? Ида не знаеше какъв отговор искаше да получи. Тя безспорно би желала да се съгласи на тази безкрайна привързаност, да я приеме — само че в този случай щеше да изпитва вина, че не й връща ни троха, а най-често във всичко това намира поза и насилена преструвка, понеже братовчедка й държеше да минава за светица. Ако някой ден Ида успееше да разбули лъжовността на това себеотрицание, щеше със сигурност да се почувства по-добре, защото вече нямаше да бъде задължена на своята неприятелка, и тъй щеше да се отърве от призрака на добротата, добродетел, в която не вярваше, тъй като не бе по нейните сили.

— Почини си. Избягвай излизанията.

— И защо да не излизам?

— Все още не си в състояние да го понесеш.

Ида сви рамене.

— Сега пък госпожицата си играе на лечителка, така ли?

— Довери ми се, моля те.

Ан не искаше да се разпростира по тази тема: при мисълта, че Ида може да се отдалечи от стените на бегинажа, тя потреперваше от тревога, защото засега Ида знаеше, че е обезобразена, но бе откривала новото си лице само под своите пръсти. Разбира се, тя бе опитала тук-там да се огледа в чаша вода или в някоя локва, но Ан, която я наблюдаваше, бе установила, че не е особено настоятелна, и внимаваше, тъй като се боеше да не би някой образ да я хвърли в униние. Лека-полека, със своя си ритъм, тя щеше да привикне към действителността… Тук, между милите жени от бегинажа, които бяха в течение на драмата, нито една ужасена или пък прекомерно съчувстваща гримаса не й позволяваше да узнае ужасното впечатление, което правеше. За сметка на това, върнеше ли се по улиците на Брюж…

— Ан, не можем да се бавим повече.

Отвън Брендор започваше да се пали:

— Архидяконът ще се сърди, ако злоупотребим с търпението му.

— Идвам!

Ан оправи набързо забрадката си.

Ида не се въздържа и се изкикоти:

— А, да, днес папата ще приеме светицата.

Без да схване насмешката, Ан й изпрати целувка, като духна върху пръстите си, и излезе.

На извитото мостче, през което се излизаше от бегинажа, Брендор попита Ан:

— Чувстваш ли се готова за тази среща?

В действителност отправяше този въпрос към себе си и с тревога се питаше за пригодността на своето обучение и за реакцията на прелата на някои наивни неща, които Ан можеше да произнесе. Тъй като подозираше, че архидяконът не е надарен с чрезвичайно благоразположение, трепереше да не би той да подмине качествата на Ан.

А тя отвърна:

— Аз ли? Аз съм каквато съм, не мога да променя нищо. От какво да се боя?

И опасението на Брендор веднага се формулира по-ясно в ума му: а може би архидяконът не бе готов да се срещне с Ан.

На края на моста се присъединиха към Великата Госпожица, която ги чакаше, яхнала сивото магаре, с което обикновено носеха балите вълна в бегинажа.

— Добър ден, Ан. Как е братовчедка ти?

Редом с нея, в кроткия ритъм на добичето, което облекчаваше Великата Госпожица в едно пътешествие, което изхабените й хълбоци й пречеха да направи, Ан и Брендор поеха по улиците. Девойката разказа за тревогите си по Ида: тялото й, макар и частично съсипано, й се струваше по-крепко от душата.

— Отправя ли много молитви? Ходи ли често на служба?

Ан се изчерви — не знаеше по-равнодушен към обредите човек от Ида.

Великата Госпожица наблегна:

— Ако се покаже добра християнка, може би ще успеем да ходатайстваме пред някой подходящ манастир.

Ан потръпна. Ида, монахиня? Невъзможно, тя щеше да превърне общността в пъкъл, ако не и в бордей. Засега не се канеше да се разделя с Ида; трябваше да бди над нея, както над млякото на огъня.

— Нека я оставим да премине през изпитанието на изцеляването, а щом заякне, ще видим — заключи Великата Госпожица.

Стигнаха до седалището на архидяконството.

В залата за аудиенции, сурова и сумрачна, от която бяха махнали пищните гоблени, избрани от неговия предшественик, прелатът наблюдаваше тяхното приближаване с приветлив поглед.