Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— Най-сетне, ето го чудото, за което от месеци ми говорят! Приближете, чадо мое.

И с усмивка направи знак на Ан да застане до него.

Брендор се изненада, а след това изпита облекчение от ведрината, която откри у този сух мъж.

Архидяконът зададе няколко банални въпроса, на които Ан отговори простичко. Архидяконът очевидно беше във възторг от срещата, а може би този суров човек да се опияняваше от собствената си радушност.

Докато Ан описваше срещата си очи в очи с вълка и за добронамереността на свирепия хищник, Великата Госпожица се забавляваше с картината. „Да, наистина — мислеше тя, — Ан изважда най-доброто от всекиго, бил той вълк или архидякон. Пред нея хората изоставят посредствената си същност, за да оставят само качествата си да разцъфтят.“

Разговорът се завъртя около стиховете. Архидяконът беше чел десетина от тях и помоли да чуе новите.

Брендор и Великата Госпожица, притеснени, се извиниха, че не са донесли най-скорошните, но възрадваната Ан заяви, че ги знае наизуст, тъй като ги е получила в своето сърце.

— Получила ли? — попита архидяконът. — Или замислила?

Ан заразмишлява.

— Чувствата съм получила. А думите съм потърсила.

— Няма ли точни думи?

— Никога. Когато докосвам светлината дълбоко в мен, няма думи. Всеки път когато се върна от там, се надявам да съм донесла поне един лъч, поне пламъче. Но камъчето, което остава между пръстите ми, никак не прилича на озарението, от което е произлязло.

Архидяконът леко трепна.

— Озарението, за което говорите, Бог ли е?

— Да.

— Значи общувате пряко с Бога? Различавате Господ вътре в себе си?

— Да.

— Сигурна ли сте, че става дума точно за Бог.

— Бог е само дума между други думи.

Слисано мълчание сподири това съждение. Архидяконът хвърли тъмен поглед към момичето, Брендор помисли, че ще припадне, а Великата Госпожица прехапа устни.

Само Ан продължаваше да искри в своето сияние на невинност.

Архидяконът изкриви лице и превърна своята гримаса в усмивка, но сърдечността му вече бе насилена.

— Можеш ли да ми обясниш по-ясно?

Архидяконът й заговори на „ти“ като белег на презрението, което го бе обладало, но Ан го прие като доказателство за благоразположение и светна цяла. Великата Госпожица бързичко се намеси, за да й попречи да отвърне с още някоя нелепица:

— Господ не може да бъде описан. А Ан описва само неописуемото. Тя винаги чувства правилно, но понякога го изразява грешно. Не я упреквайте, Монсеньор. За разлика от вас, доктор по теология и вещ познавач на светите писания, тя не знае що е ловкост и умение за реторика.

Ан сведе свенливо очи.

— Права сте. Аз съм само една невежа. Не съм учила.

Архидяконът утихна, поласкан от Великата Госпожица и трогнат от незабавното смирение на Ан.

— Разбира се… разбира се…

Отново се възцари спокойствие. Брендор задиша равномерно.

Ан добави:

— И все пак има истини, които човек докосва по-добре, ако няма мисъл, отколкото с мисълта.

Тримата възрастни, които я заобикаляха, не можеха да повярват на ушите си — отново започваше с предизвикателните слова. А тя зареди кротко:

— Бог е неизмерим, той надхвърля нашите думи и понятия. Ако човек смята думите за достатъчни, значи нито е почувствал, нито е открил кой знае какво. Що за ужасяваща нищета, да можеш да се изразяваш съвършено… Това означава, че такъв човек няма нищо вътре в себе си, това показва душа, която не е прекрачила отвъд собствените си тесни предели. Да е доволен човек да говори за нещо, значи да се радва, че повтаря. Надявам се никога да не бъда удовлетворена от думите или мислите си.

Пред подобно отрицание, архидяконът отново премина в нападение:

— Смяташ ли за нормално Бог да избере теб?

— Не знам какво е нормално.

Свещеникът загуби търпение:

— Смяташ ли за оправдано Бог да те предпочете пред мен?

— Не.

Ан сбърчи вежди, размисли и додаде:

— Всъщност, Монсеньор, Той ви говори, но вие не Го чувате.

— Какво?

От оскърбения архидякон се изтръгна вик, който отекна в сводовете на залата. Но Ан все пак наблегна:

— Да, предполагам, че Той говори на всеки човек.

Великата Госпожица и Брендор размениха гримаси на безнадеждност. Архидяконът изпепеляваше Ан с пламъка на тъмните си очи.

— Изглежда забравяш, че не съм обикновен смъртен.

— Спрямо хората ли?

— Спрямо Господа, чадо мое. Аз съм един от Неговите служители. Припомни си, че съм архидякон.

— О, това е без никакво значение.