Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Както и да е. Това е последното послание, което отправям към теб.

Във всеки случай напускам Виена, разделям се с Франц и късам с Калгари. Животът ми ще започне наново другаде. Ти щеше да бъдеш единственото нещо от миналото ми, което бих отнесла със себе си в новия си живот. Злобата ти ме подтикна да се откажа от това.

Сбогом, бъди здрава.

Анна

Черните коли навлязоха в алеята на Форест Доун Мемориъл Парк.

Минаха през величествен портал, достоен и за най-знатния замък.

Кой ли можеше да си представи, че зад тези решетки има гробище? Тук смъртта не изглеждаше нито сериозна, нито патетична. Човек не слизаше на дъното на една дупка, а поради зрителната измама на наклоните, се възнасяше.

Разбира се, не ставаше въпрос само за духовно възнесение, но и за социално възнесение, защото се шушукаше, че трябва да платиш един милион долара, за да почиваш до прочути имена от киното като Дъглас Феърбенкс, Бъстър Кийтън, Бет Дейвис, Текс Ейвъри, Майкъл Джаксън, Елизабет Тейлър.

— Няма значение, все тая — възкликна Джоана, залепила лице до опушения прозорец на лимузината.

Шествието напредваше през огромни морави в ободряващо зелено, понякога прекъсвани от храсти, над които се извисяваха дървета. Статуи и водоскоци показваха, че човек преминава не през дива местност, а през поддържан парк. Тук-там се издигаха мраморни мавзолеи, също тъй претенциозни като в обикновено гробище, но повечето гробове се ограничаваха до плочи, полуприкрити под гъстата трева.

— Място-мечта! Погледни, можеш да видиш големите студиа — „Юнивърсъл“, „Дисни“, „Уорнър Брос“.

— Гениално, така труповете ще имат усещането, че още работят!

Джоана се обърна към свитата на топка в дъното на колата Ани, понечи да отвърне, но само сви рамене.

Младата жена й хвърли разярен поглед.

— Спестявай, Джоана, и си купи гробно място. При успешни преговори, можеш да уредиш да ти поставят и телефон в гроба.

— Ани, ставаш зла.

— Защото ми е зле.

От всички поканени, дошли да отдадат последна почит на Сак-Вюитон, единствено Ани осъзнаваше, че отива на погребение, а не на светско събитие.

Щом колоната от автомобили застина, Ани зърна група работници, въоръжени с лопати, кирки и градинарски ножици, които работеха нещо по хектарите на това владение и помисли за носовия глас на Сак-Вюитон, която един ден й бе признала: „Пате, такъв сноб съм, че съм си платила гроб във Форест Лоун Мемориъл Парк. Това погълна всичките ми спестявания, но не се поколебах. Разбираш ли, нямах средства да платя на градинар приживе, поне да си подаря пълен екип за вечността. Добра сметка, а?“

Ани бе отговорила, че човек най-вече трябва да осъществява своите желания. Сак-Вюитон я бе поправила „И да разбива клишетата, гургуличке. «Човек не отнася парите си в гроба», в продължение на осемдесет години слушах тази потискаща поговорка. Аз пък ще докажа обратното: ще занеса парите си в гроба, тъй като щом го платя, ще ми останат нула долара.“

Бяха се посмели. Тъй като знаеше за репутацията си на стипца — тя смяташе стиснатостта за добродетел, — Сак-Вюитон бе насърчавала и дори подхранвала клюките.

„Но, спокойно, сърничке, ще съумея да си остана на мястото. Аз съм само второстепенна роля и не искам да си вземам белята с колегите в гробището, звездите ще се цупят. Тъй че уговорих подходящо, дискретно местенце. А освен това в завещанието си поисках да пристигна половин час по-рано.

— Моля?

— Второстепенна роля, кукличке, второстепенна роля! Винаги толкова съм се бояла да не ми прекъснат договорите, че през целия си живот навсякъде съм пристигала с половин час по-рано.“

Поканените слязоха от колите и се скупчиха около гроба, върху който ковчегът на Сак-Вюитон наистина се мъдреше от половин час.

Слънцето в своя зенит тегнеше над сцената. Птичките, глухи за скръбта човешка, се гонеха между дърветата.

Свещеникът почете паметта на Табата Кер. Какво ли можеше да каже за нея? Онова, което сама бе подготвила, защото цял живот бе дялкала собствената си статуя.

Ани подозираше, че Табата Кер никога не е била нищо по-различно от характерния образ, който сама бе създала. Нито повече. Нито по-малко.

Неизменната героиня на своя собствен живот. Ролята бе погълнала личността й.

„Колко различни бяхме — помисли си тя. — Тя цяла, а аз пропукана. Сак-Вюитон се изправяше пред света като Сак-Вюитон. А аз ту преливам, ту ме няма, ту бягам, не знам нито къде съм, нито коя съм.“ Всъщност Ани за пръв път не се колебаеше в мнението си и се питаше дали не е права. Нейната неустойчивост, разбира се, я хвърляше в състояние на тревожност, но правеше живота й богат, интересен, изненадващ и ненадеен.