Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— Но…

— Да, знаех, че не е тук. Влязох при нея, защото подозирах, че тя има.

— Какво?

— Огледало.

Ида замълча, Ан също, продължението изглеждаше ясно и нямаше нужда да бъде разказано.

Мълчаливо и с треперещи устни, Ида си припомни разкритието за обезобразеното си лице. Онова, което я бе разтърсило, бе да открие по себе си „знаците на дявола“ — жабешки крак, отпечатан върху бялото на окото й, петна по кожата, места по тялото, станали напълно безчувствени, стъписващата й слабост, накратко, знаци, които отличаваха една вещица и оправдаваха реакциите на хлапетиите.

— Това е. Имах време да открадна въжето от стаята с инструментите, а сетне…

— Какво мислиш да правиш, Ида? Ще опитваш ли отново?

Ида простена.

— Не ставам за умиране. Всеки път оцелявам. Пламъци, въжета, нищо не може да ме надвие.

— Значи ще живееш?

— Но как?…

— Ще ти помогна, кълна ти се.

Замаяна и зашеметена от разкритието за грозотата си, както и за последствията от опита за обесване, Ида прие радушно предаността на братовчедка си. Те се прегърнаха нежно, както никога от най-крехкото им детство досега.

Тази вечер двете момичета дълго плакаха заедно. Риданията ги умиротвориха и ги сближиха. Ан за пръв път изпита предчувствие, че скоро ще може да прекарва щастливи дни в компанията на Ида.

От своя страна на стотина стъпки оттам, Великата Госпожица се интересуваше слабо от съдбата на Ида, но тази на Ан я занимаваше твърде силно. След срещата с архидякона тя бе отбелязала една спънка: ушите на Брюж не можеха да чуят Ан. Времената, в които живееше, не притежаваха нужната зрелост, дори нещо по-лошо, предразсъдъците чуваха думи, различни от онези, които Ан произнасяше. „Не тя е далеч от нас, ние сме далеч от нея.“

Ако Великата Госпожица ясно осъзнаваше това разминаване, то бе от многобройните епохи, през които бе преминала, докато четеше и учеше. Телом принадлежеше на своето време, а духом към множество други. Раздорите от този XVI век не бяха единствените й отправни точки. Гърците Платон, Аристотел и Плотин (най-вече Плотин), Ориген, или латинските автори (най-вече Свети Августин), подхранваха размишленията й, както и рейнските мистици, Матилда от Магдебург, Майстер Екхарт, както и фламандските илюминати Ян ван Рюисбрук и Ян ван Льовен. Но тя предпочиташе чистото сърце на Ан пред учените трактати. Тъй като бе прекарала живота си сред книгите, вече не хранеше илюзии за тях и знаеше, че книгите лъжат, крещят и си противоречат; устата на книгите са мръсни, твърде много са яли, повръщали, предъвквали, оригвали, обладавали и задушавали. Сега, щом отвореше някоя книга, тя откриваше в нея определен зловонен дъх.

Двайсет или трийсет години по-рано, тя не би могла да съзре у Ан избраната душа, защото очакваше чудеса само от пламенните речи, от философските размисли, от теоретичните постройки и от заплетените силогизми. Днес приемаше чистосърдечната девойка с почтителна изненада и одобряваше неверието й спрямо думите:

„Думите са били измислени за ежедневното в живота и им е трудно да предадат необикновеното.“

Обичаше тази девойка, сбрала в себе си детско невежество и мъдрост на ветеран, завърнал се от всички възможни пътешествия.

Но времената бяха по-скоро изпълнени с раздори, отколкото с мистика, и Реформацията, ръководена от Лутер и Калвин, не се бе извършила в лоното на Църквата, а бе довела до създаването на една нова Църква, на Храма. Сблъсъкът по верски и теологични въпроси не се бе ограничил с теологичното desputatio 7 7 Спор, дебат (лат.). — Бел.пр. , а бе изпитал нужда от оръжия, обсади и кръв и бе повел хората на смърт. Имаше опасност Ан да стане заложница на тези междуособици.

Тази нощ, докато двете братовчедки плачеха, хванати за ръка, Великата Госпожица прекара часове наред в молитви към Света Елизабет, покровителката на бегинажа.

На сутринта, като се боеше, че закрилата на една светица не може да нареди земните дела, тя изпрати ковчеже, пълно със златни монети, на архидякона, като прикрепи към него следното послание:

„Монсеньор, благоволете да приемете този дар с моите извинения, задето ви изгубихме времето. Вярвам, че вашата доброта ще съумее да даде индулгенция на тази ниша духом и да я остави там, където е, сиреч в сянката. А аз се нагърбвам вие никога повече да не чуете за нея. Вярвайте, Монсеньор, в дълбоката ми почит и удивление пред пламенната ви вяра.“

Докато го подписваше, прецени с присъщия на аристократка усмихнат цинизъм: