Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

„Ласкателства, екю… обикновено това е достатъчна плата.“

Щом изпрати ковчежето, усети, че вътрешностите в подутия й стомах горят. Без да извести когото и да било, тя легна на легло.

Седмиците се търкаляха. Посещението на Ан при прелата бе останало без последствия, за облекчение на Брендор, който не бе имал възможността да поговори за това с Великата Госпожица, тъй като тя пазеше стаята.

Ан всеки ден наминаваше да й чете своите стихове. Колкото повече се подуваше коремът на старата дама, толкова повече отпадаше.

Обратно на това, Ида укрепваше. Заедно със силите се връщаше и лошотията й. Ангелската кротост, която бе проявила пред Ан в нощта, когато опита да се обеси, бе мимолетна и се дължеше на потреса, на унинието и на лекарствата, но колкото повече се съвземаше тя, толкова повече се превръщаше в предишната завистлива, гневна и питаеща омраза Ида.

За сметка на това Ан не бе забравила тази нощ на нежност, поне не напълно, защото виждаше у Ида благотворното й влияние далеч след като то бе приключило, и отказваше да прозре, че Ида отново става опърничава и отново започва да я ненавижда.

Всъщност яростта на Ида се бе отприщила от една дреболия. В онези дни, когато ценеше привързаността на Ан, една вечер я бе намерила да хлипа.

— Какво се е случило, Ан?

— Нищо.

— За какво плачеш?

— Не се тревожи.

С огромно затруднение и борейки се със своята гордост, Ида успя да промълви:

— Какво съм направила, за да те натъжа?

Ан се усмихна през сълзи.

— О, ти нямаш вина. Тревожа се, защото Великата Госпожица гасне от ден на ден.

Тези думи бяха като искра в копа сено: пламъкът пробяга по сухото сено и за миг опустоши всичко. Ида можеше да приеме обичта на братовчедка си единствено ако бе изключително към нея. Щом Ан ценеше всички, значи я тачеше колкото всички други, ни повече, ни по-малко, и виждаше в нея само едно от човешките същества, на които трябва да помогне в беда. „О, ти обичаш твоята Велика Госпожица, така ли? Е, или тя, или аз“, реши тя. И мигом разтвори сърцето си за предишната жлъч, злоба и гняв.

А Ан не само отказваше да го забележи, но дори когато очевидното бе под носа й, тя въздишаше и мислеше: „Колко ли страда.“ Никаква грубост не можеше да накърни топлите й чувства, още по-зле: привързваше се все повече към Ида, всеки път щом тя станеше противна.

Ан влизаше все по-дълбоко в медитацията. Приближаваше към най-важното, към онова живо сърце, което бие във вселената и чиито приливи и отливи ни правят честити, сливаше се с тайния пулс, чрез който сме и към който вървим. Това първично лоно тя нарече в един от своите стихове „Голата любов“:

Между тези мигове на екстаз, тя се грижеше за Великата Госпожица.

Въпреки здравия си сън Ида подозираше, че нощем Ан излиза от къщичката. Първия път помисли, че е сгрешила. Втория ясно видя девойката да се измъква в сърцето на мрака и да се връща чак на сутринта с подгизнали дрехи.

Ида реши, че Ан си има любовник.

При тази мисъл я обхвана радост. Тя заликува. Беше във възторг не защото Ан бе познала онази радост, а понеже знаеше тайна, с която да съсипе репутацията на братовчедка си, фръцлата, която хората все така наричаха „девата от Брюж“.

— Дева, как ли пък не! Колкото съм аз — изкикоти се Ида, докато се въртеше в постелята. — Лицемерката му с лицемерка мами цял свят, но аз ще разкрия нейните козни.

За жалост, още твърде слаба, за да я следи, заради страха да не би да си счупи врата и при най-малкото движение, тя се принуди да изчака дванайсет седмици, преди да изпълни дълбокото си желание.

Докато чакаше, заподозря, че Брендор е любовникът, когото Ан среща нощем, прекосявайки реката. Защото мокрите дрехи на Ан сутрин доказваха, че е минала през рова с водата, значи не оставаше в бегинажа. Впрочем, нощем в укрепеното ограждение нямаше ни един мъж.

За да се увери, че е права, тя разпита братовчедка си по начин, който смяташе за много находчив:

— Как намираш Брендор?

— Моля?

— Намираш ли го за красив?

Ан изумена замълча за миг. Замисли се, а след това произнесе с меден глас:

— Вероятно е хубав. Дори много хубав.

Според Ида това представляваше признание. Въпреки това наблегна:

— Дали не страда от положението си на монах?

— Не мисля.

— Не, не ме разбра. Един мъж трудно се отрича от плътта.