Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Още по-малко разбра, когато, огромен, с мощни мускули, се появи вълкът, който приближи с подскоци, като котка, която идва да я нахранят. Той седна на брега и загледа Ан.

Тя отиде при него. И те заедно загледаха нощта.

Ида не вярваше на единственото си око. На няколко пъти се ощипа и провери дали не сънува кошмар. Какво? Ида излизаше от бегинажа, за да се къпе в компанията на един вълк, прословутия вълк, който бе поставил началото на нейната легенда.

Ами къде беше Брендор?

Пътят на връщане се оказа доста сложен, защото Ида вече знаеше, че наоколо броди ужасният звяр. Затуй почти се лепна за братовчедка си, с риск да бъде забелязана.

За миг зърна огромна сянка, която съвсем близо цепеше храстите, и две жълти очи осветиха нощта. Обзе я паника, но сдържа своя порив.

Върна се час след Ан, защото повторното преплуване на Рей я бе изтощило. Добра се до бегинажа точно преди слънцето да я издаде пред всички. Реши да се позабави навън, тъй като Ан винаги ставаше, за да донесе млякото и хляба за ранната закуска. Ида се възползва от това кратко отсъствие, за да се качи в стаята си, скри мокрите дрехи на перваза на прозореца и се хвърли в постелята. Заспа, цяла натежала.

Тази сутрин Великата Госпожица се почувства по-добре. Ан си възвърна надеждата и отново й даде от отварата в зелената стъкленица.

Постепенно през следващите дни Великата Госпожица се върна от мъртвите при живите.

Още щом се върна в къщичката, Ан не скри радостта си от Ида. Смееше се, танцуваше и показваше на братовчедка си чудодейната отвара. Няма нужда да споменаваме, че изправена пред това ликуване, Ида отново запредъвква своята жлъч.

И когато Ан заяви, че по-късно сутринта лекарят ще й направи още лекарство, Ида замисли своя план.

Тихомълком проводи Ан до обителта на Корделиерите. Там изчака Ан да излезе от хосписа със зелената стъкленичка в ръка, а после — послушниците и болногледачите да се отдалечат към пазарния площад да хапнат банички, и чак тогава се втурна при лекаря.

Себастиен Меус, който тъкмо бе наченал чиния с рагу, спря и прие младата жена, която бе лекувал на два пъти — след пожара и след бесенето.

Макар Ида да заяви, че не идва за това, все пак го остави да огледа резултатите от своя труд и го поласка, като омаловажи своите терзания и болките. Очарован — освен по отношение на кожата на краката й, която твърде много съхнеше, — лекарят попита:

— За какво идваш при мен?

— В бегинажа имаме плъхове. Огромни плъхове. Натоварена съм да следя за чистотата на мазето и на килера за храна. Вече не знам какво да измисля. Запушвах дупките, гоних ги с метла, но това не ги прогони. Пък и на няколко пъти се наранявах, защото с едно око се блъскам навсякъде, щом затичам малко по-бързо.

— Нямате ли котки?

— Котки за мишки, а не за плъхове. Като знам колко са големи, ако стане гоненица, май плъховете ще гонят котките.

Той поклати глава, поколеба се няколко мига, а след това хвърли поглед към окаяната недъгава жена и взе решение:

— Ще ти помогна. Ще капнеш по няколко капки отрова върху кора от кашкавал или гнили ябълки. Плъховете бързо ще измрат. Но внимавай, Ида — онова, което може да убие едър плъх, може да убие и човек. Не пипай отварата с пръсти, мий си ръцете веднага след това и не я доближавай до ноздрите си. Заклеваш ли се?

— О, благодаря, заклевам се.

Той излезе и се върна с гърненце, което й даде. След това отново се замисли за глезените на изпогореното момиче и я помоли да поседи още малко, докато забърка два лека, с които да се маже всеки ден.

Сетне отново отиде в лабораторията си.

Докато го чакаше да стрие някакви зърна с чукчето, тя отвори гърненцето и сипа отрова в чинията на лекаря. Като си спомни, че не бива да пипа с ръце, взе една клечка от натрупаните до камината дърва, разбърка храната, докато изчезнат следите от нейното вмешателство, и хвърли клечката в огъня.

Лекарят се върна с глинен съд, загърнат в тензух.

— Хубаво покривай мехлема.

Ида благодари толкова изящно, колкото можеше.

— Намирате ли ме за красива?

— Моля?

— Питам се дали сте доволен от онова, което сте постигнали върху мен.

Лекарят бавно кимна с глава.

— Да, поздравявам се за това.

Ида помисли: „Значи си доволен, че си ме превърнал в чудовище, което децата наричат вещица. За награда, пукни!“

Тя поздрави с бързо приклякване и пъргаво си тръгна. Боеше се от виковете на агония, които лекарят скоро щеше да започне да надава.

С приведена глава, за да не я гледат в лицето, и бърза стъпка, скрила под шала си лекарствата, които носеше, тя се върна в бегинажа.