Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Съмнявам се да съм ти го разказвала, защото бях твърде свенлива. Днес, като се има предвид, че вече не се боя от ни една тема, ще ти го обясня с няколко изречения.

По случайност се озовах в обятията на един господин, който ме отведе у дома си. За голямо мое изумление, това момче, за което не знаех нищичко и което не знаеше нищо за мен, ми донесе екстаз, докато правехме любов.

Ще повярваш ли? Преди него не бях нито подозирала, нито доближавала това състояние. Сладострастните ми разходки с Франц се бяха ограничили до градината на къщата, един добре култивиран парк, и никога не бяхме стигали до гората, не бях прекрачвала границата, не знаех каква мощ дивата природа е заложила у нас.

Разтърсена от това чувствено прозрение, не се опитах да се видя с непознатия. Потърсих друг.

След това друг.

И не знам колцина още.

Всеки път стигах до върха на насладата.

Шокирана ли си?

Аз бях.

Странното откритие очертаваше своите контури: ако любовникът ми научеше моето име, моята история, моите грижи, моите занимания, вече не можех да се отпусна, не можех да се отдам. Твърде многото мисли, твърде многото думи, твърде многото идеи изправяха пред мен стена, която не успявах да прескоча.

Осъзнах силата си и нейните ограничения: стигам до оргазъм, но успявам да го направя само в анонимност.

За да се уверя в това — защото не го приемах, — опитах да подновя плътските преживявания с Франц. Нахвърлях му се, стимулирах себе си като възпроизвеждах буйното безсрамие и енергията, която разгръщах с любовниците си. Напразно. Било защото волята ми твърде силно присъстваше, било защото Франц продължаваше да се държи като Франц фон Валдберг, но не успявах да полетя над постелята. Скоро ми се прищя да се изсмея, тъй смешни ми се струваха вече нашите гърчове.

Разкрих тази си особеност пред Калгари. Признанието ми не го обърка и той се опита да ми даде обяснение: типично за него, потърси онова, което в миналото ми изключваше възможността мъж, когото ценя, да ме задоволи. Напразно. Вместо да подложи на съмнение своя метод, той реши, че аз държа настрани някакви тайни от живота си като дете.

По онова време не знаех какво мисля по въпроса.

Нищо не бях споделила с леля Виви. Бяхме близки, почти съзаклятнички, но се боях, че няма да може да приеме странните ми нрави. За разлика от мен, Виви се отдаваше на мъже, които познаваше, които дълго я бяха ухажвали, на които бе наложила безкрайни разходки и многобройни обеди. Видно бе, че леля Виви остава себе си в избрана компания, когато стигаше до „заслепяващата минута“. Тъй че се боях от неодобрението й спрямо моя необикновен случай.

Водих този двойствен живот няколко месеца.

Двойствен ли? Колкото повече вървях напред, толкова повече се задълбаваше несъразмерността между двата. Единият представляваше лицемерен ритуал — животът на госпожа Фон Валдберг, — а другият ми даваше възможност да проучвам неизчерпаемата щедрост на природата. Два живота, да, един лъжлив и един истински. Отражение и оригинал.

Една вечер застанах пред Франц, който четеше в библиотеката.

— Франц, не ми се сърди, напускам те.

Той избухна в смях, защото сметна, че това е някаква закачка. Без да трепна, изчаках веселието му да затихне и продължих:

— Съжалявам, че ще ти причиня тази мъка, защото ти си добър, нежен и интелигентен човек.

Той внезапно осъзна, че съм сериозна.

— Анна, какво те прихваща?

— Не мога да ти обясня. Вината е в мен. Не трябваше да приемам да се омъжа за теб. Предусещах, че бракът не е моята съдба, но и тогава заробих скрупулите си. Сега съм сигурна. Заминаването ми няма нищо общо с теб, не се чувствай виновен, ти беше съвършен. Всъщност, толкова си забележителен, че прецених, че мястото ми не е в такъв живот.

Спестявам ти описанието на сцената, която последва. Франц плака, спори, руга, крещя и отново стена. А аз запазвах студената си, овладяна сдържаност, защото макар да не лъжех, се въздържах да давам повече подробности за истината. Решимостта, спокойствието и мълчанието ми съвсем го извадиха от релсите. Излезе от дома и затръшна вратата.

Час по-късно се върна с Тайтелман и Никиш, семейния лекар и неговия събрат. Беше ги убедил, че съм в криза и съм се побъркала. Пред тях успях без затруднения да изложа желанието си да замина, защото те, за разлика от горкия Франц, ме слушаха без да страдат.

Когато му докладваха, че не съм болна жена, а жена, която по-скоро иска развод, Франц нададе ужасяващ крясък. Беше едновременно болката на ранено животно и страдание на дете. Викът му ме смрази от угризения. Наистина ли Франц ме обичаше толкова силно?