Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Ула искаше да изкаже почитта си към тези пионерки и разчиташе да напише статия за тях в списанието на швейцарските суфражетки.

Признавам си, че мен лично този ден ме занимаваха повече пришките на краката (тъй малко ходя), отколкото от приказките (наистина вълнуващи) на Ула.

Щом минахме гърбавото мостче над Рей и докато Ула търчеше от една къщичка до друга, влизаше в църквата и оглеждаше лечебницата, аз си намерих едно дърво, до чийто ствол опрях гръб.

Събух се, заразтривах пръстите на краката си, а след това се размечтах.

Бавен покой се вливаше в мен под тази липа. По силата на не знам какво чудо, това място ми се стори познато. Вероятно тишината, прекъсвана единствено от виковете на лебедите и патиците, ми напомняше за моето детство; може би и допирът със земята ме препращаше към дългите моменти, в които се опитвах да прегърна земното кълбо между разперените си ръце, с лице към тревата. В мен се надигаха стари усещания, които ме разтърсваха и които ме утоляваха.

Внезапно изпитах усещането, че животът може да бъде простичък. Че е достатъчно човек да го вдъхне в дробовете си, да погледне небето, да се удиви от светлината.

Една пеперуда кацна върху стрък иглика.

Тези две същества бяха в еднакви цветове, нежнозелено и слънчевожълто, и понеже насекомото и растението бяха равни и по красота, и по нежност, се различаваха единствено по начина си на живот — едното забиваше корена си в земята, а другото стрелваше тялото си във въздуха. Под уханните клонки домошарът и номадът се събираха на разговорка. Какво ли си казваха?

Изведнъж ми се стори, че цялата вселена се е сбрала там. Пърхането на леките крила изглеждаше като дихание на растението. Светът се организираше като панорамен декор, който рамкираше скъпоценната среща на растението и животното и ми показваше най-важното, — вечността на изпълнения с невинност и неизкореним живот.

Тялото ми се отърси от някакво бреме — стотици килограми паднаха от гърба и плещите ми и усетих как олеквам.

— Ей, Анна, ти да не оглуша?

Ула викаше името ми от сградата, където бе срещнала някаква колежка историчка. Държеше да сподели с мен своя възторг.

Физически се отделих от дървото, но част от духа ми остана там. В ума ми цареше покой. Бях прозряла висша тайна. Не ми беше възможно да я облека в думи, макар чувството да остана.

Ула разговаряше с фламандската ерудитка, която се съгласяваше с нейните убеждения.

Разсеяно слушах дебата им, който се въртеше около жените от някогашните бегинажи. Най-накрая местната историчка подари на Ула един средновековен ръкопис.

Щом се върнахме в хотела, седнах до прозореца, за да излетя в мечтанията си към липата, докато Ула, изтегната на едно от леглата, преглеждаше скъпоценните страници, които бе отнесла с такова въодушевление.

Когато трябваше да слезем за вечеря, оживлението й бе спаднало.

— Брътвеж на невротичка. Бълнувания на фрустрирана буржоазка. Колко жалко! Това по никакъв начин не може да послужи на женската кауза. Като си представя, че колежката ми се възмущава, задето досега „Огледало на незримото“ не е била публикувана! Аз мисля обратното. Тя заслужава единствено забрава.

И хвърли пакета на креслото.

Щом вечерята приключи, от нямане какво да правя отворих папката и я разлистих.

След няколко страници бях разтърсена до дъно. Дървото! Отново бях потънала в атмосферата на дървото! Тези страници бяха писани от липата…

Ето как се запалих по Ан от Брюж, авторката на тази книга, жена, за която не се знае нищо и над която реших да поработя. Ула, изненадана, но сговорчива, обеща да ми помогне при проучванията ми в Архивите.

Ще ти кажа за това в следващо писмо, ако ми разрешиш. „Огледало на незримото“, не е ли това едно блестящо заглавие?

На обратната страна на плика ще видиш адреса ми в Цюрих, адрес, който с всеки изминал ден става все по-временен — откак познати психоаналитици обещаха да ми намерят работа в Белгия, предвиждам да напусна Швейцария. Е, ще видим…

Отговори ми, Гретхен моя. Моля те. Каквото и да съм сторила, прости ми. Прости ми и онова, което не съм сторила. Дебна с нетърпение депеша от теб.

Твоя предана и изпълнена с обич Анна.

— На какво ви научи успехът?

— На нищо. Получих го като подарък, това е.

— На какво ви научи провалът?

— Че обичам професията си повече, отколкото успеха.

— На какво ви научи киното?

Журналистката, с молив между зъбите и диктофон в ръка, очакваше отговора, много доволна, че е задала такъв решителен въпрос.