Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Всичко идваше при тях съвсем естествено. Прекараха първата си нощ заедно, сякаш я бяха предшествали хиляди други.

Дневният им режим съвпадаше, настроенията също. Радваха се на всеки миг от живота си.

Сред този океански декор Итън усещаше как живва.

Ани четеше сценарии. Вместо да се ядосва, тя се смееше на магариите, които й изпращаха. Извън филмите със специални ефекти, героите в които бяха с плътността на кибритена клечка, тя прегледа двайсетина истории „с поклащане на задник“ — под това разбираше разкази, при които е необходимо само от време на време през екрана да минава по някоя барби. В по-изпипаните сценарии също не откри кой знае колко повече.

— Знаеш ли, Итън, когато човек има външност „на хубаво девойче“, е осъден да играе глупачки и курви. Полухубавите имат късмет, защото им предлагат психологически роли. Колкото до грозничките, те са направо разглезени: дават им ролите на лошата и получават екстравагантни костюми и най-добрите реплики.

Забеляза една объркваща подробност в поведението на Итън. Ако разговорът се завъртеше около бъдещето, капчица пот заблестяваха по челото му. Щом се отдалечеше на повече от два метра от нея и телевизията излееше целия си потоп от лоши новини, тя виждаше как Итън се бори с емоциите си и се опитва да не рухне.

„Каква обострена чувствителност — помисли Ани. — Той е по-зле и от мен.“

Уви, по-добре да беше проследила разсъждението си до края.

Една сутрин, докато подреждаше лосионите, тя бутна тоалетния несесер на Итън. Разни лекарства се търколиха по пода: обезболяващи, успокоителни, приспивателни, стимуланти и енергийни добавки. Ето защо Итън толкова често ходеше да си мие ръцете.

Какво да прави?

Сутринта тя премълча своето откритие и по-късно, следобед, по време на разходката се опита да поведе разговор.

— Итън, според теб какво сме ние?

— Животни. Животът в нас е органичен. Не вярвам в съществуването на душата. Ние сме само организирана материя. Това разбирам под „животно“.

— Познаваш ли животни с пороци? Животни, които пият и се друсат? Или просто невротизирани животни?

— Не.

— Значи не сме животни.

— Напротив. Ние сме тревожни животни.

— Защо? Защото имаме душа ли?

— Не. Защото химически сме зле дозирани.

— И според теб всичко опира до химията?

— Такива сме ние. Когато те е страх, това е химия. Ние сме две съвместими химически формули.

— Какъв романтизъм!

— Романтизмът произтича от молекулярното равновесие.

Ани не настоя. Надушваше, че ако иска да улесни дезинтоксикацията на Итън трябва първо да дезинтоксикира ума му. Той мислеше в унисон със своя век, като чист материалист. Духовният живот зависеше само от физико-химичните съставки. Щом го докоснеше някакво необичайно явление — тревога някаква, въпрос без отговор или ненадейно вълнение, — той реагираше с гълтане на хапче. Ако бе работил в психиатрично отделение, то беше точно за да зарежда живота си с медикаменти.

Без да се стряска и да прибързва, Ани си даде обет да му помогне. Отговорността към съдбата на едно живо същество, я правеше отговорна към себе си. И каква сила й даваше съчувствието! Всъщност не беше ли думата „жалост“, която някога бе скрепила техните отношения? Ани и Итън се забавляваха и предпочитаха да си пошушнат „Жал ми е за теб“, отколкото „Обичам те“, и според тях това изразяваше неотложно, силно и по-дълбоко чувство.

Довършиха разходката, прегърнати през кръста, както всеки ден. Чайките прелитаха край тях като шаферки в бели рокли.

Вкъщи Ани приготви чай, а след това захвана трийсетия си сценарий. Продуцентите, които изпращаха сценарии на Ани, звезда от първа величина, трябваше да блокират в банката сочна сума, преди агентът да даде зелена светлина за прочита. Тази брошура не беше минала по обичайния път. Режисьорът, някакъв европеец, я бе дал на негов приятел, той пък на друг приятел, едно момче от техническия персонал, когото Ани ценеше.

Въпреки неблагоприятната предварителна представа, Ани я отвори.

Час по-късно я затвори, покъртена.

Без да се бави, набра номера, надраскан на обложката с молив.

Отговори сънен глас:

— Да?

— Аз съм Ани Лий, току-що прочетох сценария ви и…

— Три часа сутринта е…

— Извинете ме, обаждам се от Лос Анжелис.

— Коя сте вие?

— Ани Лий! Вашата история ме запали.

— Това някаква шегичка ли е?

— Не, наистина съм аз. Искам да стана Ан от Брюж.

Ан гниеше в мрачна килия, в която цареше миризма на урина и влажни стени. Белезникави власинки излизаха от камъка и щом прокараше длани по стената, Ан закачаше под ноктите си парченца селитра, които след това лютяха на очите и дори й присвиваха червата до повръщане.