Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— Да напусна себе си. Да се слея с първичното.

— Първичното ли?

— Любовта, която свързва елементите на света. Господ, в някакъв смисъл.

Архидяконът се изправи разярен.

— „Господ, в някакъв смисъл!“ Може ли човек да понесе подобни изрази! Сякаш Господ е нещо приблизително.

— Монсеньор е прав. Господ е всичко. Но „Господ“ е само един начин да се кажат нещата.

— И се отнася с мен като със слаб ученик, тя, неуката, с мен, ерудита! Що за наглост!

— Не е важно, Монсеньор, не наглостта ми съдят тук.

Присъстващите занемяха. Изяществото и красотата на Ан никак не й пречеха да показва своята твърдост. Тя предизвикваше почуда. И удивляваше все по-силно с всеки изминал миг.

— Защо излизате нощем?

— През деня работя в бегинажа.

— Защо през нощите с пълнолуние?

— За да не се изгубя през полята и горите. Иначе не виждам препятствията.

— Защо излизате от Брюж?

— Имам нужда от природата.

— Защо?

— Защото… в градовете виждам само клеймото на хората. В гората усещам Господа.

— А в църквите, все пак са построени от хората, не усещате ли Господ?

— Усещам Го, ако гледам светлината.

Дълбока тишина се спусна след нейните думите. Ан не си даде сметка, че този отговор й вреди. Всеки от събралите се хора смяташе църквата за място, където има да изпълнява определени задължения, да коленичи, да се кръсти, да цитира наизуст, да слуша, да се моли, да пее, да се изповядва. Ако човек се загледаше в една точка, то трябваше да е в разпятието над олтара, а не в светлината… Следователно Ан не говореше като обикновена християнка, а по-скоро като дивачка. Започваше да се очертава съответствието й с образа на вещицата, свободна, надменна, близка до природата и до плътската любов.

— Братовчедка ви Ида ви обвинява, че сте й хвърлили проклятие.

— За какво да го правя? Грижа се за братовчедка си от месеци насам. Обичам братовчедка си.

— Всички ли обичате?

Ироничната забележка бе изскочила от устата на прелата.

Ан отвърна кротко:

— Опитвам се.

Тя се обърна към архидякона, преди да отвърне:

— Дори когато ми е трудно да го правя. Та не е ли Христос, който съветва: „Обичай враговете като себе си.“

Прелатът сви рамене и се направи на човек, който се рее над простосмъртните.

Прокурорът продължи педантично, сякаш дребнавостта можеше да замести ума:

— Струпването на бедствия върху братовчедка ви изглежда съмнително: заклещена е в необясним пожар, след това я намират увесена на въже…

— Горката Ида премина през много изпитания.

— Тя ги обяснява с проклятието, което сте й направили.

— Между изпитанията, които среща, някои са и духовни. Ида страда толкова силно, че понякога болката й се превръща в ненавист, в ярост, в бълнуване. В тези мигове има нужда да намери виновен за нещастията си, стига да не е тя. Предпочита да нарочи някой враг пред това да се вгледа в съвестта си.

— Отричате ли се да сте й правили проклятие?

— Не съществуват такива неща.

— Моля?

Залата споделяше изумлението на съдиите.

— Не вярвате в проклятието?

— Не. Историите за проклятия, магии и заклинания, които били хвърляли хората в бездната, са приказки за деца. Думите нямат такава сила.

— Значи не вярвате и в благословията, така ли?

Ан усети как й призлява. Не беше усетила приближаването на капана, в който я бе хванал архидяконът.

Тя зяпна и запелтечи.

Архидяконът продължи:

— Според вас нашите служби са детински припявания. Думите, които произнасяме по време на кръщене, на венчавка и на ръкополагане, се равняват на жуженето на пчела. Не можете ли да си представите, че тези думи извикват божията благодат върху човека?

Ан се зазида в мълчание.

— В крайна сметка това е логично. Щом не смятате, че проклятието извиква Сатаната, не вярвате също и че благословията призовава Бога. Вие живеете извън Църквата.

Той вдигна една книга, която показа на съда и на публиката.

Ако се придържам към „Malleus Maleficarum“ 8 8 Чук срещу вещиците (лат.). — Бел.пр. , трактата на двамина доминикански монаси, който се ползва с авторитет от пет десетилетия, обвиняемата събира в себе си всички признаци, които определят вещицата: глосолалия — вещицата използва непознат за вас език, както свидетелства братовчедка й, както и непрестанно проявява критичност към нашия език; злоупотреба с нищи — тя явно се е грижила за братовчедка си само да опитва нови рецепти; приготвяне на отрови — отредени за Великата Госпожица за лекаря от „Свети Козма“, който навярно се е канел да я издаде; прилагане на прокоба срещу братовчедка си, която е осакатила — стига да погледнете Ида, за да се уверите в поразяващата й сила. Това доказва нейното вещерство и разбира се, нейната ерес, тъй като в своята була „Super illius specula“ папа Йоан XXII е определил тази практика по този начин!