Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Брендор понечи да се намеси. С мъркащия си тон и безпрекословен глас архидяконът продължаваше лова на вещици, започнат от Инокентий VIII през 1484 година, но скриваше нееднозначността на „Malleus Maleficarum“, „Чук срещу вещиците“ на Хенрикус Инститорис и Якоб Шпренгер, трактат, който позволяваше лова, разпознаването и задържането, а след това и екзекуцията на вещици. Въпреки успеха му и постоянното му преиздаване, през 1490 година, Рим го бе запретил, като бе порицал разногласията му с католическата демонология.

Изпреварвайки тези възражения, архидяконът се обърна театрално към съда.

— Но подозирам, че зад тази ерес се крие друга една. Също тъй тежка, дори по-тежка. Мога ли, господа съдии, като съветник по теологичните въпроси да задам един въпрос?

Смутени да не би да станат неугодни на новия архидякон, който все повече наподобяваше инквизитор, съдиите склониха.

Архидяконът се обърна към девойката и той, който обичайно бе тъй сдържан, тъй лишен от похот, я загледа като птичи пастет, който след малко ще изгълта.

— Какво мислите, Ан, за индулгенциите?

Подготвена от Брендор, Ан се усети накъде я води архидяконът. Размисли бързо и отвърна:

— Отгатнахте, Монсеньор.

— Така ли?

— Много добре знаете, че не ги одобрявам.

— Като лутераните ли?

— Какво значение има! Човек не може да си купи спасение с пари. Не може да се пазари с Господа. Индулгенциите не са от полза нито на Бога, нито на грешника.

— А на кого тогава?

— На онези, които са между двамината.

Залата потръпна.

Брендор се хвана за гредата. В този миг той бе осъзнал, че Ан няма да се огъне. Неспособна да прави компромиси, тя щеше да продължи да говори праволинейно и фатално онова, което й диктуваше нейната вяра.

— Мнението ни е готово — завърши прелатът, — но ви давам последна възможност да се изкупите. Вярата, с която толкова се гордеете, можете ли да я подхранвате без светите тайнства?

— Да.

Публиката възнегодува, а съдиите се спогледаха и поклатиха глава.

Колкото до архидякона — той ликуваше. С широко движение на отворената си длан, сякаш заявяваше на събралото се множество: „Ето! Втората ерес е потвърдена.“

Намюр, 10 септември 1913

Мила моя Гретхен,

Щом разпознах почерка ти на плика, сърцето ми за малко да изхвръкне от гърдите, така силно се разтуптя. С какво щастие ме даряваш! Зад думите ти чувам твоя глас, мекия ти, леко пресеклив тембър, който забулва думите със свенлива сдържаност. Подуших хартията и преоткрих мириса ти, онзи букет от момина сълза и роза, аромат, който ми припомни за кожата ти. Какво пътешествие! Почти цяла се върна при мен чрез този запечатан плик.

Да, писмото ти доста бе скитало, преди да стигне до мен на улица „Де Фосе“, толкова много адреси смених. Няма значение! Не се е изгубило. Ние също. Добре си, твоят Вернер също, разказваш ми за своите радости и тревоги, отново си пишем. Дъхът ми секна като разбрах, че твоите момчета вече са военни, а представата ми за тях беше останала непроменена, дивачета по къси панталонки, високи до хълбока ми, с напевни гласчета, които стремглаво търчат из долчинката. Всъщност, дори след като бях осъзнала подробностите за тяхната сполука като възрастни, все още си ги представям като хлапета, малко по-източени, не тъй чорлави, стегнати в офицерска униформа. Изпрати ми снимки, моля те, иначе няма да успея да ги взема на сериозно.

Сега живея в Намюр. Благодарение на сестрите от Ордена на Милосърдието, привлякох първите си пациенти. Най-сетне практикувам, Гретхен! Лекувам изгубени мъже и жени! Понякога изпитвам толкова силна признателност, че имам желание да прегръщам минувачите, от млекаря до човека, който чисти фенерите. Като осъществявам призванието си, въздигам енергията в себе си, правя я полезна, разточителна, обръщам жизнените си сили към другите. Никога не се бях надявала на подобно сбъдване.

Тъй като клиентелата ми е малобройна, имам време. Като изключим езиковите уроци, които давам на няколко деца от града, пиша и книга за Ан от Брюж, нали знаеш, фламандската мистичка, за която ти споменах. „Приятелко моя“, казвах в началото, сетне „братовчедке“, „сестро моя“, а сега имам усещането, че това съм аз. Да, потопена в друга епоха, бих могла да съм тя. Ан се е чувствала различна — аз също. Ан не е искала животът й да се ограничи в това да служи на един мъж и да му даде деца — аз също. Дълбоко в себе си тя е предусещала, че има нещо повече от онова, което вижда — аз също мисля по този начин. Онази безбрежност, която е откривала у себе си, но която я е превъзхождала, тя е наричала Бог — аз бих я нарекла по-скоро несъзнавано.