Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

След часове във въздуха, завръщането на земята — където и да е то, в Калкута, Токио или Дубровник — винаги носи усещане за нещо близко. Дори в непозната страна не кацаме на чужда земя, ние просто се връщаме към земята, нашата земя, майка на всички ни.

Ани и Итън бяха изпитали точно това вълнение. Бяха опиянени и мигом приеха Европа.

Таксито прекосяваше северните предградия. Засега нищо не напомняше за нито една тяхна представа за Париж. Плоски сгради, високи сгради, голи, без архитектурен финес, като във всички периферии на мегаполисите — индустриалните чернови на градовете.

След това се заредиха първите сгради от времето на Осман. Входовете на метрото заникнаха като гъби. Движението се обърка. Кестените цъфтяха, без да ги е грижа за околното оживление. Очарователни млади жени се придвижваха на велосипеди. Итън и Ани се развеселиха, щом установиха една автомобилна йерархия, обратна на тази в Лос Анжелис: на волана на най-малките коли често седяха най-шикозните хора. Таксито се гмурна в тесни улички с високи жилищни сгради. От летището насам то бе преминало от широките пътища към тесни, оградени от двете страни улици, което съставляваше разстоянието между Новия и Стария свят. За разлика от северноамериканските градове, хоризонтът бе изчезнал от столицата.

Телефонът иззвъня. Ани въздъхна.

— Да, Джоана?

— Не отговори на съобщенията ми.

— Нормално, бях в самолета. Тъкмо се приземихме в Париж.

— А… значи ще играеш в онази история със светицата.

— Както ти съобщих.

— Хайде, Ани, нали няма да снимаш филми в Европа, все пак не си паднала толкова ниско! Това се прави в края на кариерата, не преди това. Европейският филм и рекламата за крем против бръчки са признаци на упадък. Пък и по отношение на заплащането, скъпа…

— Сценарият ме въодушевява.

— Разбира се. Но след това трябва да продължиш с блокбъстъри. Ако не, ще се превърнеш във фестивална актриса, а не в кинозвезда.

— Джоана, не съм ничия собственост. Нито на Холивуд. Нито на успеха.

— Плюеш върху нещо рядко срещано, Ани. Ти си на положение, за което всички мечтаят.

— А аз, аз мечтая ли за него? Така да е, аз съм на много скъпа позиция, която мнозина желаят. Но искала ли съм я аз? Искам да творя живота си, не да го търпя.

— Ако добре съм разбрала, ще играеш само онова, което ти харесва.

— Да.

— Кариерата ти ще пропадне. Няма да предлагат добрите проекти първо на теб.

— Всичко зависи от това какво разбираме под „добри проекти“.

Ани затвори.

Итън я прегърна.

— Добре й го каза.

— Права е, като предрича, че пътят ми ще стане по-сложен. Но кое е най-трудното? Да страдаш от това, че правиш неща, които не обичаш, или да страдаш, защото правиш каквото обичаш?

Итън отново я прегърна, дълго, дълго, докато тя се освободи.

Колата спря пред „Риц“.

Мъже в униформа се втурнаха, отвориха вратите, грабнаха багажите и се увериха, че пътуването е било приятно.

Ани и Итън влязоха в стаята си, всъщност апартамент, който гледаше към площад „Вандом“. Загледаха се в това бижу, проектирано от Мансар, където луксозните бижутери бяха вкоренили своите табели. Хармоничната уравновесеност на фасадите и спокойната повърхност на паветата контрастираха с победоносната бронзова колона, издигаща се в средата му. Пред очите им преминаваха вековете, от античния Рим, за който напомняше монументалната статуя, до великолепните светлини на днешния ден, през XVII век на сградите и стила ампир на витрините.

Докато траеха снимките, Итън щеше да ходи на курс по готварство. Тъй като установи, че е предразположен към зависимости, Ани му бе предложила да вложи натрапливите си импулси в полза на своята страст — гастрономията. „Предпочитам да те гледам дебел, отколкото надрусан.“ Тъй че от следващия ден Итън щеше да започне стаж при един прочут майстор-готвач.

Обадиха се от рецепцията: Грегоар Пиц, режисьорът, очаквал Ани.

Ани се втурна във фоайето.

Грегоар Пиц посрещна Ани развълнувано. Едър здравеняк с нежни черти, той приемаше участието на Ани в своя филм като огромен подарък.

Настаниха се и започнаха разговора от най-важното.

— Защо аз? — попита Ани.

— Защото Ан е като вас: тя е изгубена и светла. Върви през един мрачен свят, в който носи своята светлина. Привлича вниманието на всички, защото вибрира, и чувствата й са по-наситени. Изглежда едновременно отворена и отстранена. Макар и крехка, тя устоява, не се превива.

Сълзи засмъдяха по клепачите на Ани. Грегоар Пиц продължи: