Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

По изплашените му очи тя разбра, че божият служител изпитва паника при мисълта за близката смърт.

Любезно го остави да си свърши работата, тъй като усети, че той има нужда от това, отговори на въпросите му с благосклонно отегчение, а след това покорно повтори изразите, които той й подаваше.

Един пазач донесе дълга риза, единствената дреха, която щеше да носи по време на наказанието. По миризмата, която загъделичка ноздрите й, разбра, че платът е натъркан със сяра. Някой се бе намесил в нейна полза и бе получила тази привилегия: човек умираше по-бързо, ако беше облечен с леснозапалима дреха, а и това скъсяваше агонията. Кой ли? Брендор ли? Или леля Годеливе? Тя нямаше представа как и единият, и другият се бяха разшетали от вчерашния ден, за да направят заминаването й по-леко. Идеята за напоената със сяра роба идваше от Хадевейх, която бе научила за тази подробност от своя изповедник. Леля Годеливе бе дала тази вещ на палача на Брюж и му бе мушнала тайно една кесия пари, за да я удуши той с връв, докато я връзва за кола. Тъй че щеше да бъде вече мъртва, когато пламъците започнеха да пращят. Тъй като палачът се боеше, че измамата ще лъсне пред множеството, обеща, че ще опита, без да гарантира за успеха.

Същият този палач беше навестен сутринта от Брендор, който му бе донесъл ботуши от слама и сено, както и сноп зелени пръчки.

— Запазете си хубавите цепеници, те струват скъпо — подхвърли му монахът.

Палачът кимна с усмивка в очите, защото знаеше какво означава такъв дар. Ако дървото беше сухо, Ан щеше да умре от огъня и щеше да изтърпи една бавна кремация, една ужасяващо болезнена агония, която можеше да продължи дори два часа, ако сърцето издържеше. За сметка на това със зелени клонки и сено Ан щеше да бъде обгърната от пушек преди пламъците и щеше да умре от задушаване, бързо решение и с по-малко писъци.

Доволен да си спести запасите от дърва, палачът се съгласи, като знаеше, че така ще задоволи всички — правосъдието, което изискваше екзекуция, и тълпата, която искаше зрелище.

Ан се преоблече пред свещеника и надзирателя. Пазачът събра дрехите й: по традиция, ако не бяха скъпи, се хвърляха също в огъня, за да подклаждат пламъците, точно както и труповете на котки и прасета, от които някой искаше да се отърве.

Щом излезе от затвора, в който смърдеше на селитра, Ан вдъхна въздуха с пълни гърди. Беше типичното за Фландрия време. Млечното небе пропускаше обгръщаща, лишена от сенки светлина. Птичките чуруликаха с почти бясна радост. Лястовички се стрелкаха в лазура. На една полянка с трева бяха напъпили иглики. От няколко седмици насам природата отново бе станала пищна, силна, щедра.

Равнодушието на природните елементи към нейната орис успокои Ан. Ходът на света не се ограничаваше до нея или до нейната история, едно огромно, величествено цяло вървеше напред, без да спира. Сред това гъмжило тя не бе нищо повече от цвете, стъпкано от копитото на някоя крава, и ако тя изчезнеше, друга Ан щеше да я замени, тя разчиташе на разточителството на земята.

Тръгна към мястото на наказанието.

Заприиждаха зяпачи.

Докато минаваше под едно дърво, тя си спомни за своята липа и прошепна:

— До съвсем скоро.

При спомена за набития й силует и за масата листа, натежали върху късия ствол, тя се зарадва, че скоро ще се върне при нея. Вятърът щеше да я упъти. Нямаше съмнение, че пепелта й щеше да се посипе по нежните пъпки, да полепне по кората, да проникне в мъховете по земята и да достигне корените. Да, тя скоро щеше да нахрани своя приятел.

Внезапно сви рамене. Един ден дървото също ще умре. Такава е съдбата ни. Може би и то ще завърши като нея, убито? Не, сигурно не. Твърде благородно е и хората го почитат.

Ето, че се тревожи за съдбата на своето дърво и тъй като отваря в себе си вратата на притесненията, се угрижва за онези, които ще останат след нейното заминаване: Брендор, Хадевейх, Бенедикт, леля Годеливе, Ида…

— Изпреварвам ви. И ви чакам.

Произнася тези думи и ги намира за смешни. Ще ги изпревари, но няма да ги чака в обичайния смисъл на думата. Защото съзнанието й ще се разпилее. Защото тя блажено и с наслада ще се е разтопила във вселената. Ще бъде жива, но вече няма да е човек. Няма да я има девата от Брюж, племенницата на Годеливе, приятелката на вълка и на Брендор, онази, която познаваше Великата Госпожица, или бе лекувала обезобразената си братовчедка… Особеностите й щяха да се изличат, и щеше да остане единствено душата, първичната, онази, която се върти из вселената и й се радва.