Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Тя обещава пред себе си да не се вцепени. А също и да не се вкопчва в живота. Няма да се бори.

Палачът подпалва ботушите от сено и слама.

Публиката потръпва от ужас и от възбуда, без да знае какво точно очаква.

Ан вдига очи към небето.

Тя има чувството, че отнякъде изниква вечността. Светът застива завинаги. Точно тази картина отнася тя в необятността. Небето е бяло като седеф на мида. Вятърът е мек, като дихание, а дъхът на вятъра е хладен.

Притваря ресници — оттук-нататък ще живее в спомена за този миг.

— Всъщност няма да изчезна. Те няма да ме убият, а ще направят така, че да живея вечно.

Пушекът я обгръща, след това прониква в нея, после издува гърдите й, а сетне се утаява в дробовете. Тя отказва да го прогони и се сдържа да не кашля.

Внезапно усеща някакъв удар по краката си. Ухапване. Първите пламъци забиват зъби в плътта й.

Тогава Ан прегръща смъртта, както прегръщаше живота, и й се отдава. Отваря уста и издъхва.

Когато огънят стигна до обречената девойка, тълпата потрепери. Десетилетия наред свидетелите разказваха, че викът на девицата приличал толкова на вик на наслада, колкото и на вик от болка.

Инсбрук, 20 септември 1914

На вниманието на граф Франц фон Валдберг

Господине,

Съмнявам се да си спомните за мен, тъй като сте ме зървали само на два пъти, на годежа и на пищната ви сватба. Все пак Анна ви е говорила за мен, когато ви е разказвала за младежките си години. Вероятно не ме познавате под истинското ми име Маргарет Пиц, станала Маргарет Бернщайн, а по-скоро под прозвището Гретхен, тъй като силно емоционалната Анна никога не ме е наричала другояче. По-голяма съм с десет години и гледам на нея като на по-малка сестра, макар между нас да няма нито капка обща кръв. Случайността ни събра през детството ни, а обичта бързо разшири тази връзка до размерите на цял живот.

Не знам как сърцето ви ще приеме думите ми, тъй странно се е отнесла Анна с вас. В нейна защита — тя винаги всичко е правила с дълбоко чувство, да обича, да мрази, да прегръща, да отхвърля, да учи и да забравя, тя не знаеше що е умереност и единствената й линия на поведение беше въодушевлението. Също тъй често преминаваше в противоречиви състояния, както поведението й към вас, вас, когото обожаваше, а сетне прати по дяволите.

До какъв ли мъж ще стигне писмото ми? Дали ще го прочетете до края? Дали ще го унищожите, преди да съм стигнала до най-важното? Нямам представа… Според писмата, които тя ми изпрати след сватбата ви, съм си създала представа за личност внимателна и състрадателна. Може би — и с право — днес я ненавиждате най-искрено, но съм доволна, че някога я обичахте искрено.

Анна продължи да ми пише, с изключение на периода, когато искаше да отдели стария си живот от новия — бракът ви пострада от това, връзката ви също.

Ако за да се разчупи семейството, се прибягва до развод, то в приятелството се вършат предателства. Един ден Анна просто ме изхвърли.

Макар, когато се върна при мен, да заявих, че не помня причините за раздора, си ги спомням в подробности.

Обвиних я, че е излъгала за своя произход. Във Виена, по време на лечението си с доктор Калгари, тя била, тъй да се каже, открила под хипноза тайната на своя произход. Всъщност това, което е разказала в онзи следобед, е просто измислена история, приказка, в която тя се бе уловила.

За да й помогна да се излекува, трябваше да й помогна да си припомни действителността. Но докато четяла писмото ми, тя изпаднала в такава ярост, че разби нашето разбирателство, забрани ми да й пиша, което постигна лесно, тъй като криеше и адресите си.

Какво е твърдяла пред доктор Калгари ли?

Че е изоставена при раждането си. Че никога не е познавала биологичните си родители. Че ония, които я отгледаха до осемгодишната й възраст, нямали обща кръв с нея.

Паяжина от лъжи.

Анна бе отгледана от своите си родители, Максимилиан и Алма. Знаеше го и мога да свидетелствам за това, тъй като, по-голяма с десет години от нея, посещавах Анна, докато още беше в люлката.

Тя изгради тази измислица след един инцидент, който коства живота на родителите й.

След като Максимилиан и Алма починаха, тя се постара да се откъсне от тях. Не само, че малко говореше за тях, но и изтри следите от тях — снимки, портрети, вещи-фетиши. Дори към състоянието, което наследи от тях — милиони, които моят баща, опитен счетоводител, управлява до нейното пълнолетие, — тя бе равнодушна. Тъй като идваше от тях, това злато й пареше пръстите. По-добре от мен сте информиран за катастрофалния начин, по който тя го употреби с разорителната си колекция от стъклени топки, а накрая държеше да ви завещае всичко, което й бе останало, когато напускаше Виена. През погледа на скорошните й писма отгатнах, че тя придава някаква добродетел на бедността, не поради християнски мотиви, а защото в своята разпаленост виждаше как чезнат и последните следи от нейните родители.