Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Макар ролята ми да не е тази на съдник, не мога да се въздържа и леко да не се надсмея. Приказките на Анна ми припомнят онази „игра на прилики“, с която се забавлявахме при баба Пиц. В стаята с картините ние, живите, търсехме чертите си по портретите на нашите предци. Достатъчно беше носът на един от нас да е изкривен наляво, за да открие той същата черта в някой прадядо от XVII век; ако носът беше вирнат, някоя друга прапралеля беше викана на помощ. Накратко, всяко новородено се свързваше с определен прапрародител и всяко бебе си създаваше предшественик.

Според мен Анна се отдаваше на същата тази ретроспективна илюзия, като откриваше в Ан от Брюж зачатъци на Фройд.

Няма значение!

Предавам ви почти завършеното есе. Анна винаги е хвалила пред мен вашата култура и интереса ви към изкуствата и се обзалагам, че ще го използвате добре.

Колкото до мен, в тези размирни месеци съм само майка и патриотка. Тримата ми сина се бият на фронта и дебна в ежедневниците вестта за нашата победа. Сигурно няма да закъснее. Войната ще бъде кратка, сериозните специалисти са единодушни по този въпрос.

С най-голямо уважение.

Маргарет Бернщайн, родена Пиц.

Тя вървеше към площада на Брюж, където щеше да се проведе нейната екзекуция.

Предшествана от палача и обградена от стражите, тя се препъваше по паважа.

Острият, щипещ пролетен студ я смразяваше. Леката ленена риза не премахваше усещането й, че върви гола.

Щом се показа иззад ъгъла, тълпата избухна в ругатни.

Тя сведе чело. Да ги чува, в краен случай, но да не ги вижда! Нали точно те, с предразсъдъците си, с недодяланите си убеждения, с простоватите си идеи, я бяха отвели на смърт.

Стигна до кладата и вдигна глава.

Така ли щеше да свърши? Като въгленче сред цепениците… Крайниците й се разтресоха. Изпусна се.

Палачът я задържа да не падне, а след това почти неподвижна я завлече до кола, където трябваше да я върже.

Тя не искаше да се остави, но цялото й, внезапно вцепенено тяло не отговаряше нито на волята й, нито на страха. Вече беше труп.

Палачът я завърза.

Тя отвори очи и понесе като храчка ехидността на тълпата.

Внезапно чу пращене в краката си. Издигна се дим и веднага след това го настигна дълъг пламък. Тя изпищя. Страхът от смъртта прониза гърдите й. Задърпа се, разрида се, закрещя за помощ, потърси спасение през мътния облак, който се сгъстяваше, опита се да избяга от приближаващия огън.

Напразно!

Тогава погледна към небето и нададе последен раздиращ писък.

— Край!

Един каскадьор взе Ани в обятията си, за да я изтръгне от жаравата. Появиха се пожарникари, които потушиха огъня.

Снимачният екип пое дъх след непоносимата сцена. Всички фигуранти изоставиха маските си на преследвачи и аплодираха играта на актрисата. Операторите и техниците оставиха камерите и също я поздравяваха бурно.

Обляна в сълзи, Ани навлече пеньоара, който гардеробиерката й подаде, обу подплатените си пантофи и грабна едно топло кафе, след това седна под тентата, където между контролните монитори се бяха подслонили режисьорът, асистентите му, продуцентите и помощник-режисьорът.

Тук също я посрещнаха шумни приветствия.

— Беше разтърсващо!

— Направо потреперих.

— Ужасът на живота ми, Ани. Помислих, че аз горя.

— Най-добрият филм на ужасите не може да ме изплаши така, както ти в тази сцена, Ани.

— Сцена като за антология! Горд съм, че бях тук.

Ани им благодари с усмивка и седна до Грегоар Пиц.

— Не съм убедена — измърмори тя.

— Напротив, беше сензационна.

— Не съм сигурна дали Ан би реагирала по този начин. По време на тази сцена имах чувството, че съм някоя друга, обикновено момиче с общоприети рефлекси. Предадох я. Ха, по-скоро имах чувството, че съм себе си преди шест месеца?

— Каква?

— Незначителна. Егоистична. В страха има много нарцисизъм. Умрях като някой, който обожава себе си. Ан от Брюж е била различна.

Грегоар се почеса по главата, като гледаше скрипта.

— Няма документи за края й. Нито един хроникьор не е описал за нас поведението й по време на екзекуцията. Всичко се свежда до хипотези. Не знаем нищо.

— Напротив, знаем.

— Моля?

— Знаем чрез въображението.

Грегоар Пиц я погледна замислено. От няколко седмици сякаш си бяха разменили местата — той бе поднесъл Ан от Брюж на холивудската звезда, а сега тя я поднасяше на него. Никой не бе проникнал по-добре в този персонаж. Забележките й бяха на място и бяха променили ако не сценария, поне тоналността на доста от сцените. Когато нямаше информация, Ани твърдеше, че емпатията и въображението могат да заменят историческата наука. И че те също са начин за опознаване. Като си представяше чрез мечтание онова, което хората не знаеха, Ани влизаше дълбоко в една изчезнала реалност.