Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Все пак й се ще да каже сбогом.

Дали и те ще бъдат там, на площада, сред любителите на екзекуции? Не е сигурно. Ида — вероятно, скрита зад някой навес. Брендор някъде далеч ще извръща очи. Нито Хадевейх, нито Бенедикт. Не и Годеливе. Сигурно се свиват при баба Франсиска, в Сент Андре, докато някой дойде да им каже, че всичко е свършило.

Да им каже сбогом ли?

Правила го е вече неколцина пъти. В ежедневните неща ние вплитаме множество прощавания, защото често имаме чувството, че нещо си отива и вече няма да се повтори. Всеки ден носи едно посрещане и едно сбогуване. Светкавицата представлява първият път и неговото противоположно. В блещукането й откриваме вечността.

Сега Ан щеше да се слее с тях. Докато вървеше по паветата, се чудеше дали моментите й на екстаз не са били предчувствия. Предчувствия за онова, което ще дойде после, там, където тя сега отива.

„О, ако човек можеше да избере мига, когато да премине във вечността, то би бил ето този миг. Искам да остана в тази картина: сивото небе, зъзнещият въздух и птичките, които се опияняват от зараждащата се пролет.“

Тя затваря клепачи и се съсредоточава върху това усещане, уголемява го и му предоставя цялото пространство вътре в себе си.

Затворническият свещеник я подкрепя.

Тя чува жителите на Брюж, но не ги вижда. Но ако ги гледаше, щеше да види, че мнозина не се радваха. Те беснееха и мислеха, че правосъдието греши: да пожертват една невинна заради бълнуванията на някаква пачавра, която не може да понесе грозотата си, заради самодоволството на някакъв архидякон, заради подмолната власт на Инквизицията, заради страховете на епохата, в която до кръв се сблъскват различни форми на вярата. Те осъждат висшите интереси, които изискват едно младо момиче да бъде убито по някакви неясни съображения. Някои твърдят, че разследването срещу нея е разследване срещу тях. Ще отмъстят за нея. Да, някой ден ще изхвърлят този свещеник убиец и продажния прокурор. Може и да се провалят, но дълбоко в сърцето си дават клетва да го сторят.

Като виждат залитащата Ан, девойките се разтреперват. Ето, значи, докъде водело да си толкова хубава?

Младежите плюят. И на кого е обречена тази великолепна жена? На пламъците.

Старците усещат възрастта си като непристойна тежест. Е, да, успели са да съхранят черупката си до днес, но при вида на осъдената някак смътно усещат, че да умреш тъй млад, е привилегия. А с бръчките и ревматизма, с развалените зъби и затрудненото храносмилане те са удължили незначителното. За какво ли? Животът на Ан е колкото една искрица, но излъчва сияние. На изключителен живот подхожда изключителна смърт.

В ъгъла на площада Брендор се крие под черната си качулка. Щом зърва Ан, си спомня за детството си на село, когато през май родителите му избиваха агнетата. Ан му напомняше за едно от тях, онова, за което той така и не спря да мисли, дори и по време на религиозните служби. Това агне, бяло, свежо, не знаеше що е мъчението, на което се канеха да го подложат, то трептеше сладко, спокойно, невинно, с неопетнено руно, със здрави, все още гъвкави крачета и весел поглед. От черните си, дълбоки и кръгли очи то се усмихваше на своя екзекутор и чак докато ножът разряза гърлото му, мислеше, че ръцете, които го стискат, ще го погалят. Когато вече се строполи изумено под ножа на бащата, Брендор бе застанал на страната на агнето и бе възприел родителя си като убиец. „Да убиеш когото и да било, значи да се обърнеш срещу живота. Никой няма право да стори това.“

Ан не забелязва Брендор. Тя върви право към кладата.

Конят на един сержант се изправя на задни крака.

Тя наблюдава птичките, които си играят на гоненица.

Какъв прекрасен подарък е тази присъда. По-рано тя обичаше света по навик. Днес го обича неотложно, плътно. Стигна до истинската любов. До голата любов.

— Невероятно. До самия край човек може да къса щастие.

Палачът я завързва.

— Не ме душете — умолява тя. — Искам всичко да изживея.

Мъжът се поколебава, а след това свива рамене. Това, което не му е по душа в намесата на Ан, е кесията, която изпуска.

Ан затваря очи. Само дано страданието не я промени. Тя приема своята екзекуция и не прави нищо, за да я избегне. Вътре в себе си е приела смъртта. Нещо повече, вика я и я желае.

— Имам вяра. Природата е помислила за всичко. Виждам го по животните. Когато едно куче много страда, то умира. Само смъртта може да надмогне над прекомерната болка. Смъртта е добра. Смъртта е избавление. Смъртта принадлежи към чудото на живота.