Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Какво събитие предизвика това поведение?

Години наред се мъчех да разбера, а сега мисля, че съм го открила. В писмото ми, което й изпратих във Виена, освен фактите, бях изложила и своята теория. Несъразмерната й реакция и амнезията, която последва, дават знак, че вероятно съм била права.

В този майски ден, когато бе на осем, тъкмо бе прочела една книга за Мария Антоанета, кралицата на Франция. Защо ли изпитваше тя такова влечение към тази в крайна сметка драматична съдба? Не зная. Поредицата от кралства — от Австрия до Франция — Версай, Париж, Трианон, безгрижието, луксът, привлекателната сила на красотата и на развлеченията, необикновеното възшествие на една обикновена девойка, това вероятно я бе впечатлило повече, отколкото обезглавяването. Обладана от тази пленителна женска фигура, Анна отиде при родителите си и обяви, че ще стане кралица. А те, умилени, първо се усмихнаха и заобиколиха темата, а след това, изправени пред вироглавото й опиянение, й разясниха, че няма да стане кралица, щом не е принцеса по рождение.

— Какво? Не съм принцеса ли? Защо?

— Защото ние не сме от кралско потекло.

— Защо?

— Нямаме синя кръв. Следователно, ти също.

Вместо да приеме това, Анна се развилня. Мечтата й се бе сгромолясала. Този ден придружавах баща си — той бе управител на имението — и признавам, че без да мога да преценя колко зловредни последствия ще има тази детска мъка, се усмихнах като я гледах как тропа с крак и отрича очевидното.

За да я утешат, Алма и Максимилиан се опитаха да й обяснят логиката на наследствените монархии.

Напразно. Анна беснееше.

— Анна — рече накрая Максимилиан — имаш късмет, че не принадлежиш към кралски род. Така ще бъдеш свободна. Ако беше принцеса, щеше да имаш задължения и привилегии, но не и права или каквато и да било независимост.

— Не искам да бъда свободна. Искам да бъда кралица.

Родителите и здравата нахокаха детето, което се опияняваше от своята необузданост.

А тя се развихри по нечуван начин. На ръба на нервна криза, със сбърчено чело и разпенена уста, яростно размахвайки пръст, тя заяви, че при всички случаи е сигурна, че не е тяхна дъщеря, че е станала грешка при раждането й, че са я сменили, нея, истинската принцеса, с тяхната тъпа дъщеря и че скоро семейството й щяло да си даде сметка за това и да прекрати нейното мъченичество. След което допълни, че ги мрази и че наистина е ужасно нещастна.

Да, непоносима сцена. И банална. Анна заслужаваше просто два шамара. Но Алма и Максимилиан много трудно бяха родили това дете и много ги заболя от детското бълнуване. Най-мъчно им беше, задето тя се обяви за нещастна. Бяха поканени на вечеря и излязоха, без дума да кажат.

Знаем какво се случи после. Докато минавали по един стръмен, скалист път, огромна скала паднала от горния склон върху колата им. Смазала ги на място. Смъртта им била мигновена.

Вечерта, когато баща ми, когото бяха предупредили пръв за катастрофата, съобщи за това на малката Анна, ядът й още не беше преминал.

— Така им се пада — изкоментира тя.

Чак на другия ден, като видя, че не слизат за закуска, разбра, че майка й и баща й няма да се върнат.

В деня на погребението се хвърли в гроба и се вкопчи в ковчега на родителите си. Никога няма да забравя този раздиращ миг.

Плака, без да спре три седмици.

Неумерената Анна… Прекомерна във всичко.

От дистанция на времето си мисля, че докато хлипаше от безнадеждност, тя е предъвквала и чувство на вина. Сигурно е била вцепенена от срам, че е наскърбила и обидила родителите си при последната им среща. Може би дори е мислила, че са щели да бъдат живи, ако тя се бе държала мило с тях и ако не бе пожелала да изчезнат…

През следващите години изцяло промени поведението си и спря да подхранва спомена за покойните. Стана по-студена. Почти безчувствена. Или поне показваше раздразнение, когато й заговореха за тях.

В юношеството за пръв път изложи пред една приятелка теорията, според която е била осиновена още при раждането си.

Не се намесих на момента и съжалявам за това. Бях оптимистка и в лъжата откривах нещо положително: Анна плачеше по-малко за техните и слагаше родителите си и осиновителите — баща ми и мен, на равна нога. Макар по-късно тази приказка да стигна до ушите ми на няколко пъти, признавам, че малодушно нито веднъж не поправих Анна от страх да не събудя мъката й.

След това напуснах дома, за да се омъжа за съпруга ми, Вернер Бернщайн. Няколко години по-късно Анна се омъжи за вас.