Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Тази теория, на която Грегоар не бе обърнал внимание първия път, когато тя му бе заговорила за нея, сега му се струваше напълно основателна.

— Ти искаш…?

Той отгатваше, че тя пламенно иска да преиграе сцената. Ани му скочи на врата.

— Да, моля те. Заради Ан. Не заради мен. Заради нея…

Той объркан изтри чело.

— Това ще иска време.

— Аз съм търпелива.

Делегираният продуцент се намеси:

— Грегоар имаше предвид, че ще струва пари.

Преди Ани щеше разпалено да му затвори устата.

Сега само се примоли тихо:

— Моля ви.

Двамата мъже размениха погледи.

— Много добре — рече Грегоар. — Правим наново декора, кладата, всичко. Ще снимаме цялата сцена с шест камери. Ще пооправим две-три нещица по осветлението. Ще ни трябва поне час.

Ани ги поздрави и тръгна към гърбавото мостче.

Белият бегинаж в Брюж бе реквизиран от продукцията, не само за да се снимат определени сцени, но и за инфраструктурата: гардероб, гримьорни, склад за костюми, кафене, стол, счетоводство…

Точно когато стигна до гримьорната си, Ани се отклони и се отправи към едно дърво, което я интригуваше. Огромна липа се издигаше сред една морава, липа, за която легендата твърдеше, че е била тук преди построяването на бегинажа.

Според изчисленията, този здрав старец с бледозелени листа и сладък аромат, вече бил на девет века.

Ани опря гръб на ствола му.

— Значи вие сте познавали Ан? — запита тя клонките, които се провираха към небето.

Остана седнала, като се питаше за правилния начин да изиграе последната сцена. За да даде храна на размишленията си, извади от джоба на пеньоара книгата на Анна фон Валдберг.

Странно, но Ани много обичаше тази писателка — написала само една творба, — защото някакво дихание вдъхваше живот на всяко нейно изречение. Вярно, че аристократката често подхвърляше старомодни екстравагантности, дължащи се най-вече на пристрастеността й към психоанализата, но пък търсеше истината за преживяното.

Като Ан и като Анна, Ани обичаше да забравя себе си, да се отдалечава от себе си, от обществената си и семейна самоличност, за да стигне до някаква по-първична действителност. До това „под всичко“ Ани стигаше, докато играеше. Тя бе актриса и се отдалечаваше от себе си, за да се превърне в другите. Но преди да стигне до определен персонаж, тя преминаваше през едно неопределено пространство, до точката, където се пресичат пътищата, място отсам различията, същото място, до което бяха стигали Ан и Анна.

Преди време щеше да диагностицира в този екстаз химическа реакция, онази, която химическите вещества — наркотици или лекарства — предизвикваха в организма й, но откак се грижеше за Итън, бе видяла, че за пореден път говори с думите на своето време. А това време вярваше само на молекулите.

Божественото, психичното, химичното, това са ключовете, които различните епохи бяха предложили, за да бъдат отключени вратите на загадката. Ан, Анна, Ани.

Но макар ключовете да действаха, загадката си оставаше.

Ани вече не се опитваше да разбере. Опитваше се само да почувства. Тъй като никога нямаше да е достатъчно вътре в нещата, та да прецени каузите и мисията на един живот, тя бе обречена на невежество, но щеше с радост да понесе траура по истината. Беше решила да изпълни невежеството по-скоро със самоувереност, отколкото с тревожност. Без да знае нищо повече, тя вървеше по различен начин през човешката си съдба. Трябваше да съумее да живее в мрака. Факла, която да осветява пътя й ли? Не беше открила такава. За сметка на това държеше в длан един амулет — доверчивостта.

Тя погали коренището, което се подаваше от земята и се усмихна.

— Ах, ако растенията можеха да говорят… Ако можеха да ни разкажат какво са видели или чули… Предайте ми спомените си!

Тя сви рамене пред невъзможната надежда и огледа дърветата наоколо.

Бяха двойни — земни и небесни. Бяха толкова широки по земята, колкото и в небето и се разпростираха и в почвата, и в лазура: корените и клоните заемаха равно пространство, като огледални образи едни на други. Кое е отражението? Къде е действителността? Дънерът черпеше сили от раздалечените си нозе толкова, колкото и от разтворените си ръце. Син на небето или дете на глината? Дърветата бяха по-висши от хората, запазваха своето равновесие, без ни най-малко усилие и не падаха, щом потънеха в сън. Дали това беше тайната на дългия им живот?

Ани прегърна кората на липата.

Току-що бе схванала как трябва да превъплъти последните мигове на своята героиня. Ан от Брюж беше сестра на дървото. Стоеше изправена и се възползваше от всеки елемент, от дъжда, за да я освежи, от вятъра, за да я опраши, от нечистотиите и разложението, за да се храни.