Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Въпрос на речник ли?

Не е сигурно.

Думите не са само думи, тъй като всяка от тях има смисъл само във връзката си с други думи. Какъв е изводът? Думите не ни принадлежат, те произтичат от някакво схващане, което изразяват, и остават свързани с него, както войникът с армията. При думите няма самотни стрелци. Важна е единствено войската като цяло.

Генералният щаб на онази епоха е била монотеистичната теология. Ан е използвала думите на своето време, за да опише неизмеримото богатство, което е откривала у себе си. По време на това изключително християнско възраждане — протестанти и католици си оспорвали кой е по-верен на Евангелията, но не излизали от тях — тя е тълкувала вътрешните си търсения с думите на властващата идеология.

Според своите съвременници тя говори за безкрайната Любов към Бога. Според мен има предвид либидото — гръцкото име на любовта — онази енергия, която дреме в нас и се оказва в корена на нашите действия и мисли.

Както скритият Господ, когото Ан описва, сексуалният импулс се промъква, без да можем да го различим. Ето, вземи за пример моята дейност: докато лекувам пациентите, аз отклонявам егоистичния сексуален импулс и го превръщам в благотворен, като го насочвам към другите, накратко, аз го сублимирам, според израза на Фройд. Именно това обозначава Ан с нейната „гола любов“, вездесъща и скрита от всички страни.

Започнах да пиша страници за мистичните отклонения.

Като излиза от себе си, като оставя настрани обичайните понятия и референции, Ан от Брюж се гмурва в непознатото и стига до едно море, развълнувано, яростно, наситено, и това й дава едновременно чувството за притеснение и за блаженство. Тази огромна неопределеност, до която стига, тя нарича Бог, но не е ли това фройдисткото несъзнавано?

Невероятното своеобразие на Ан се състои в това, че е способна да се докосне до несъзнаваното, да стигне до трюмовете на ума, които обикновено остават недостижими. В миговете й на екстаз огледалото на нейната епоха е виждало мистично изживяване, а аз отгатвам в тях психично преживяване.

О, отегчавам те със своите търсения, бедна моя Гретхен, на теб, която някога принуждавах да търпи писмата ми за стъклените топки, сега пък натрапвам Ан от Брюж.

В писмото си ме питаш дали съм влюбена.

Въпросът изглежда лесен, а няма отговор.

Все така прибягвам до случайни любовници, но макар те да продължават да ме задоволяват, този начин на живот вече не ме удовлетворява.

Когато открих сладострастието, ми се струваше, че сега пред мен ще се разкрият нови пътища, които ще ме отведат далеч, от изненада към изненада.

Но вече нищо не ме учудва. А оргазмът си остава само оргазъм. Ще ми се оттук-нататък да имам сексуалност, спрямо която да не съм външен човек.

Защо ли не съм способна да бъда щастлива другояче освен маскирана — макар и гола, — защитена от двойната анонимност, моята и тази на партньора ми? Ако във Виена това се обясняваше много лесно, тъй като под името госпожа Фон Валдберг не водех живота, който исках, днес това желание за бягство няма основание. Харесвам живота си, гледам се с удоволствие в огледалото, дори съм развила известно себеуважение. Тогава защо съм се осъдила да бягам от социалната си обвивка, за да стигам до блаженството?

Често си мисля за леля Виви, неправдоподобната кокетка с лавандуловите очи. Към тази жена май изпитах цялата гама от чувства — от недоверие до вяра, преминавайки през нюансите на възхищение и на отхвърляне; във всеки миг тя се бе възправяла като ориентир и в този миг все още ме обсебва. Миналата неделя, докато четях един мръснишки френски роман, мислех, че леля Виви представлява Ева, жената-утроба, жената-жена, жената — по-жена от жените. Тя измисли тази употреба.

Не мога да се меря с нея. Липсва ми нахаканост, находчивост, тържествуващ опортюнизъм и гъвкав егоизъм, обвит в чар. Нарцисът се огъва, без да се прекършва, а аз съм просто пукаща пръчка. Сравня ли се с нея, намирам себе си за недодялана. Тежка и схематична. Търся повече истината, отколкото своя успех, търся яснота, която е в мой ущърб.

Леля Виви успяваше да се наслаждава, без да трябва да се отрича от нещо. Колкото и далеч да е, тя остава фар в моя мрак. Завиждам й за нейната цялост.