Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Щом я видяха да влиза, хората изпуснаха въздишка на почуда. Красива, чудодейно чиста, с ясни и спокойни черти, тя не отговаряше на образа на вещицата, за която говореха от три дни насам.

Брендор, скрит зад една греда, се усмихна: не беше ли самата Ан свой най-добър адвокат с изяществото, светлината и кротката си проницателност? Усети, че си връща вярата, и сам се изненада.

Колкото до Ан, по време на предишните разпити, тя бе разбрала откъде идват ударите — от архидякона и от братовчедка й. Тогава пред нея се изправиха две възможности: да ги приеме или да ги отхвърли.

Как да обвини Ида? Тя не знаеше, че братовчедка й е способна да убие хладнокръвно двама души, а след това да обвини своята изцелителка. Човек придава на другите само намеренията, на които самият той е способен. Когато трябва да се разплитат нечии мотиви, на въображението му липсва въображение: то се впуска през непозната земя и я прекосява, без да я докосне. Ан, неспособна да заподозре извратеността на Ида, се надяваше да поправи разказа й за вълка. Колкото до архидякона, тя тъй ясно щеше да му покаже, че греши, та щеше да надделее над ума на съдиите.

Онова, което й липсваше, беше обяснение за отровата в стъкленицата… Но се надяваше след три дни следствие разследващият лейтенант да й даде насоки, ако не и отговори.

Изчетоха й точките на обвинението.

Докато я описваха като вещица, невменяема и убийца, тя излизаше от стаята, като си мислеше за лебедите по каналите, за цветята зад къщичката й, за царствената плачеща върба, която изживяваше тихата си жалейка на брега на реката, накратко, дотолкова й се струваше, че говорят за друга някоя, че дори не слушаше.

Наложи се прокурорът на няколко пъти да повтори първия въпрос:

— Признавате ли основателността на обвиненията?

— Има основателност във всяко обвинение, но никое не е правилно.

— Изяснете се.

— Отидох на една полянка, за да се къпя с рибите и жабите, но не съм изпълнявала никакъв сатанински ритуал. Пиша стихове, но те възхваляват Господ и Неговото благоволение. Сипах от зелената стъкленица в чашата на Великата Госпожица, но в нея имаше лекарство, което от две седмици й помагаше, всички могат да го потвърдят. Колкото до Себастиен Меус, той ми бе дал това измислено от него лекарство. Възхищавах се от него, той на два пъти спаси братовчедка ми Ида. И тачех Великата Госпожица. Тълкуванията, които се излагат тук, са свидетелство за зли химери.

— Отричате ли?

— Отричам и действията, и умисъла им. В сърцето си винаги съм желала само доброто на хората.

— Само вещица може да говори с животните.

— Не, всички, които се срещат с тях, долавят езика им и могат да си общуват с тях.

— Дори и с вълк ли?

— Вълкът е Божие създание, като всички нас.

— Значи можем да правим любов с вълк?

Тя прехапа устни. Защо ли думите не стигаха до обвинителите? Те минаваха покрай ушите им, без да ги досегнат, като пъстърва между дланите й.

— Не съм правила любов с вълк. Нито с никого.

Ропот премина през присъстващите: някои потвърждаваха, а други се съмняваха.

Тогава архидяконът привлече вниманието върху себе си като потупа по седалката си.

— Но — заяви той кротко, — когато човек чете вашите стихове, няма усещането да слуша непорочно момиче. Нека да ви цитирам:

Той се усмихна, като прие делото за решено.

— Говорите за прегръдки, за тела, които се сливат, множите любими и любовници. Това речник на девица ли е?

— Вече уточних пред Монсеньор, че думите ми рядко изразяват онова, което се опитвам да изкажа. В този стих се обръщах към Господа.

— Разбира се, думите не могат да послужат на посредствена поетеса на вашето стъпало, съгласен съм с вас. Но забелязвам в коя област търсите думите си, когато не ги откривате — в областта на похотта.

— Това са само образи.

— И то какви! Тела, милувки, проникване, пот, екстаз! Каква похот! Човек би помислил, че е при самия Сатана.

— Не е ли чел Монсеньор „Песен на песните“?

Архидяконът бе уцелен от стрелата и разколебан.

Зад стълба Брендор ликуваше: ако не бе отговорен за този камшичен отговор, все пак беше в основата му, тъй като бе насърчил Ан да се задълбочи в Библията.

Съдиите продължиха своята работа:

— Какво търсехте на полянката?

— Покой, за да се вглъбя.

— Какво наричате вглъбяване?