Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Видя Ан да медитира под липата и потръпна от удоволствие. Очевидно случайността беше на нейна страна.

Щом влезе в къщата, тя отвори писалището на братовчедка си, взе зелената стъкленица, изсипа половината върху един мръсен парцал, сложи вместо това отровата за плъхове, затвори корковата запушалка и я разтръска, за да смеси течностите.

Възможно най-скришом изхвърли парцала в канала и се залови със задълженията си.

Този ден тя дебна всеки шум с надеждата да разбере, че е сполучила.

Около молитвата в шест бегинажът затвори врати. Ида се топеше.

Сподели оскъдната храна с Ан, която тъкмо бе навестила възрастната благородница.

Посред нощ отекнаха викове. Ан и Ида скочиха и хукнаха към тях: Великата Госпожица тъкмо бе издъхнала в страшни мъки.

Тъй като знаеха, че вече никаква помощ не можеше да дойде отвън, жените от бегинажа, скупчени около трупа, се молиха до сутринта за спасението и покоя на душата й.

Призори, когато отвориха портите, се прибраха и си легнаха. Ида заспа, а Ан остана коленичила в мисли за почитаемата дама, благодарение на която бе в бегинажа.

Когато Ида се събуди, завари Ан в позата, в която я бе оставила. Единствената разлика: Ан много бе плакала.

Тази безсрамна любов към друга отприщи нов порив на злоба у Ида. Изпаднала в изстъпление, тя реши, че Ан си е заслужила едно радикално наказание.

Ида взе наметката си, тъй като оловното небе разделяше небето и земята, скри се под качулката и се спусна през улиците на Брюж.

Срещна двама общински стражари и им разказа, каквото й бе на сърцето.

Те се изплашиха и я отведоха при компетентните власти.

Известно време по-късно, докато камбаните на Брюж отмерваха пладне, някакви мъже потропаха на вратата на Ан.

Щом отвори, те я хванаха грубо.

Лейтенантът, който се занимаваше със следствието, й обясни защо я арестуват. Издадената срещу нея заповед за задържане съдържаше три обвинения: Вещерство, вероотстъпничество и убийства чрез отравяне.

7 април 1912

Гретхен,

Минаха години.

О, приятелко моя от детинство, често мисля за теб, връщам се в общото ни минало, забавлявам се с него и в него те прегръщам. Ще оставим ли животът да изтлее, без да се видим отново? Понякога си мечтая да науча нещо за теб, да разбера къде работи твоят Вернер, какво става със синовете ви.

Какво се случи всъщност?

Спомням си, че с теб официално се скарахме.

Но не помня за какво.

Спомените ми от онова време остават смътни, самата епоха беше такава, бях в края на психоанализата си, разделих се с Франц, напуснах Виена. Дали изпитах нужда тогава да почна на чисто, и ти го отнесе? Дали се показах твърде радикална? От дистанцията на времето се питам дали не съм била несправедлива…

Защото забравих в какво те упреквах. Това ме тревожи и насажда в сърцето ми горчиво чувство за вина.

О, Гретхен, искам да ти пиша както преди, искам да чета мъдрите ти отговори, искам скъпоценното ни приятелство да продължи. Искаш ли го и ти?

От абсурдното ни скарване насам животът ми много се промени. Макар да останаха някои черни точки, той ми харесва. Нещо повече, очарова ме.

С какво ли да започна своя разказ?

Във Виена живеех като птица в клетка, красиво папагалче с ослепителни пера, което неговият господар с наслада излага на показ. Не познавах щастието, макар да смятах, че го притежавам, затова непрестанно се оплаквах, че не го ценя.

Психоаналитичното лечение започна да ме освобождава. Калгари, на когото — това разбрах по-късно — бях една от първите пациентки, състави лечение, което ми позволи да осъзная моята невроза. Бракът ми с Франц беше сполука само наглед. Макар да беше млад, аз гледах на мъжа си като на баща, като на глава на семейство, който ме учи как да се държа, как да възприемам света и какви са задълженията на съпругата. Не го обичах, а го почитах. В леглото или в обществото, все му се покорявах.

А послушанието не ми позволяваше да разцъфна.

Благодарение на Калгари си дадох сметка за силната ми сексуална неудовлетвореност. Един ден проявих дебелащина и се опитах да я преодолея с него, като не си давах сметка, че става въпрос за пренасяне, за нормален етап от лечението, което е към своя край.

Не си спомням какво точно съм правила, но трябва да е приличало на изнасилване. Няма значение. Калгари не ми се сърдеше, щом и в последните седмици, които прекарах във Виена, той поднови аналитичната работа с мен и я доведе до край.

Едновременно с това изживях изключителен, прелестен, трагичен миг.