Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— Така ли?

— Да. По-трудно от една жена.

Ида започна да говори врели-некипели, във всеки случай обратното на онова, което чувстваше: откакто бе грозна и болна, непорочността й тежеше зверски.

Ан поклати глава.

— Трябва него да питаш.

— Той никога ли… с теб… е, разбираш какво…

Ан избухна в смях.

— Не, Ида. Той ме обича и аз го обичам, но не по този начин.

Ида се навъси. Беше ли това признание или не? Ох, с тази светица, човек не знае на кой бог да се кръсти.

Няколко следобеда внимателно ги наблюдаваше, докато си говореха под липата. Не беше лесно да отгатне. Видно бе, че са луди един за друг, но в жестовете и погледите им липсваше каквото и да било от онова, което издава плътска връзка. Най-сетне Ида прецени, че е заякнала достатъчно, за да проследи Ан, ако й се удадеше случай. Тя разполагаше с два признака, за да предвиди кога ще се случи излизане — Ан бягаше в нощите на пълнолуние след изтощителни дни — трябваше да е работила много, да е помагала на жените от бегинажа и да е чела на Великата Госпожица на смъртното й ложе.

И тъкмо в благоприятен период, един ден се разви по точно този начин. Тъй като Великата Госпожица все повече отпадаше, Ан бе станала много енергична. Понеже извиканите от жените в бегинажа лекари и тези от болницата „Свети Йоан“ се бяха признали за безпомощни, Ан реши да се допита до Себастиен Меус от хосписа „Свети Козма“, който винаги се бе оказвал особено полезен.

Тъй като и дума не можеше да става той да дойде да прегледа болната — обикновените лекари биха се обидили, — Себастиен Меус я накара да му опише симптомите, замисли се, а след това помоли девойката да дойде отново по-късно. По вечерня даде на Ан зелена стъкленица и й нареди да сложи десет капки в чаша с хладка вода.

Тя изпълни предписанието.

Вечерта, изтощена и нервно, и физически, заяви на Ида, че ще си легне рано.

А Ида потри ръце.

Всъщност, след вечерня, когато бегинажът заспа, с тихи стъпки, плътно покрай стената и леко, да не скръцне дървото по стълбите и паркетът, Ан излезе от къщата.

Ида стана облечена от леглото и я последва.

Ан вървеше и бдеше, за да е сигурна, че не я наблюдават и че няма да събори нещо, та шумът да я издаде. Слезе до река Рей като се хвана за една от дъските, които се търкаляха по брега. Така, облегната на дървото, за да плува по-лесно, тя раздвижи крака, зацепи водата и излезе от града.

Без да се помайва, Ида, която в детството си се бе надпреварвала с Ан из езерата, направи същото — полулегнала върху друга дъска, тя започна с крака да подражава на движенията на жабите.

За да не я забележат съгледвачите, Ан на няколко пъти забави, скри се под дъската и спря да се оттласква. При такава тъмница, за всеки страж, който би свел очи към водата, в нея нямаше нищо освен носещо се по повърхността боров дънер.

Ида правеше като нея, макар вече да я хващаше тревога дали ще й стигнат силите, ако този поход се проточи.

„Но защо излиза от града? Къде ли се среща с Брендор?“

Щом се отдалечи от последните къщи, Ан се насочи към брега, качи се по насипа и тръгна нанякъде.

Облекчена, че излиза от студената вода, Ида на свой ред се покатери.

Ан вървя дълго, първо по пътя, след това по пътечки, а най-накрая напряко през гората. По уверения й ход Ида разбра, че добре познава пътя.

На няколко пъти Ида предизвика изпукването на съчки. По силата на логиката Ан би трябвало да ги забележи, но тя несмутимо продължи да върви.

Излезе на полянка, където реката ставаше по-бавна и правеше чупка. Ида изостана и се покатери, както можа, върху клона на едно дърво, откъдето започна да наблюдава.

Ан се бе съблякла.

Гола, под кроткото сияние на луната, тя вървеше тръпнеща към Рей.

Откакто изпадаше по-дълбоко в медитация, тя изпитваше нужда да бяга от човешкия свят, от шумовете му, от отправните му точки, от ограниченията и дрехите му. Нужно й бе да се отдаде на природата, да се слее с елементите й, с въздуха, земята, небето и водата. Бавно слезе в черните води и се излегна. Сега потопените й във водата уши долавяха шаването на пъстървите, потрепването на поповите лъжички, диханието на тинята. Косите й, като ореол около нея, се преплитаха с тръстиките. Струваше й се, че лесно може да обере звездите като сребристи череши и че те изобщо не са високо, но не, тя нямаше да ги откъсне, нямаше нищо да отнеме от света — другите хора и без това се бяха нагърбили да го правят.

В далечината Ида не подозираше какво се случва.