Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Джоана показа искрена изненада:

— Мислех, че я обичаш.

Ани въздъхна:

— Аз също. Възхищавах й се. Завиждах й. Мислех, че е намерила начин да не страда.

— Така беше!

— Онова, което обичах у нея, бе детето, което не се харесва достатъчно, и си бе измислило забавен персонаж. От време на време под маската човек можеше да зърне това момиченце, то се смееше на собствения си номер. Но и на драго сърце би разбило решетките на затвора. Хм, като казах затвор…

Лимузината спря в Ланкастър, пред затвора, където Итън излежаваше присъдата си.

В дъното на паркинга пристигнаха два автобуса, натъпкани с деца, дошли да се видят с бащите си.

Ани слезе от лимузината. Щом стъпи на асфалта, подрастващите я разпознаха и започнаха да ръкопляскат очаровани — щом споделяха положението си с една холивудска звезда, значи май не бяха толкова ненормални.

Тя им отправи приятелски знак, а след това се наведе към Джоана.

— Задръж колата до у вас. Аз ще викна такси.

— Благодаря… трябва да огледаме твоите проекти, сценариите, които съм ти донесла…

— Итън чака.

Ани закрачи широко, смъкна траурния креп и стигна до портала в синьо металик.

Точно преди да влезе, изпразни съдържанието на чантата си в кошчето. Кутии с хапчета се смесиха с мазни хартии. Тя и Итън си бяха дали обет, че ще се възползват от този „престой“, за да се изчистят, да се отърват от всички вещества — и наркотици, и лекарства.

„Добре, в затвора, но не с химическа усмирителна риза“ — бе заявила Ани.

Петнайсет минути по-късно, когато видя как Итън се влачи към стъклото в стаята за свиждания, блед, разтреперан, със зачервени клепачи, объркано изражение и сякаш остарял с десет години, Ани разбра, че го прави по-успешно от него.

Ан се разтича, сложи един стол върху сандъка и се опита да откачи Ида.

Напразно.

Въжето пречеше, пък и тежестта на тялото затрудняваше усилията. Докато викаше за помощ, Ан надигаше тялото в прегръдка, за да отпусне стягането на конопената примка около врата.

При нейните викове дотърча Брендор. Благодарение на великанския си ръст, той успя да освободи Ида от примката.

Тя се давеше, но все още дишаше.

Положиха я на земята и задържаха главата й по оста на гърба.

Една млада жена от бегинажа изтича да търси лекар и преди да излезе от ограждението, Ан й препоръча Себастиен Меус, мъжа от хосписа „Свети Козма“, а не ленивите лекари от болница „Свети Йоан“.

Ида, в тежко състояние и почти в несвяст, гледаше с тъга своите спасители с единственото си око. „Защо го направихте? — казваше вторачената й очна ябълка. — Аз съм тъй нещастна, че бих искала да умра.“ Изправена пред тази безутешност, тъй далеч от оскърбленията, грубостта и обичайните хули, Ан се трогна, преизпълни се с безсилна обич и не успя да сдържи сълзите си:

— Защо, Ида, защо?

Привечер лекарят от хосписа прецени, че Ида е вън от опасност — щеше да се отърве със синини, няколко драскотини, дължащи се на конопеното въже, болки в трахеята, затруднено преглъщане и пресипнал глас. С парче говежда кожа, която накисна във вода, за да може да приеме формата на раменете и врата, той сръчно измайстори нещо като твърд нашийник, който сетне изсуши и заякчи с ракита, а тя трябваше да го носи през следващите две седмици.

През нощта Ан прибра братовчедка си в тяхната къщичка. На светлика на една-единствена свещ Ида, отпаднала, печална и умиротворена като никога, разказа на братовчедка си какво се бе случило:

— Тази сутрин, щом ти тръгна с Брендор и Великата Госпожица, не послушах твоя съвет и намислих да ида в Брюж. Разбираш, твърде дълго не бях скиторила безцелно из моя град. О, тъй доволна бях. Струваше ми се, че мина ли моста, ще изтрия всичко, ще отменя пожара, ще зараснат раните ми, ще бъда същата като преди. Уви, щом стъпих на кея, съгледах гримасите на зяпльовците, някои ме гледаха втрещени, други извръщаха глава; в началото се обръщах да видя какво ли зрелище, какъв ли карнавал предизвиква този отзвук, но за беда, това бях аз и само аз. Тогава зърнах Уилфред, един от годениците ми. Изтичах при него, като виках името му, и изпълнена с радост, че го виждам. А той не само не ме заухажва, ами побягна с все сила. По-зле и от малоумница заупорствах и хукнах да го преследвам по улиците: „Уилфред! Уилфред?“ На площад „Свети Кристоф“ той се присъедини към приятелите си. Там бяха Рубен, Матис, Фабер, Пиетер, Бабтист и Албрехт. Всъщност спала съм с половината и съм флиртувала с останалите. Щом видяха да дотърчава техният приятел, преследван от някаква смахната, която реве името му, те избухнаха в смях, но щом застанах пред тях и ги назовах по име, се промениха. Не просто отвращение, Ан, в очите им видях омраза. Безжалостни погледи. Погледи, които крещяха, че съм противна и отблъскваща. „Изчезвай, вещице, не те познаваме.“ Отново рекох: „Ида!“ А те се закикотиха и отвърнаха, че не спят с демони или сукуби, и ме посъветваха да се върна в пъкъла. Заплаках. Сигурно съм била още по-потресаваща с единственото си затворено око, от което капеха сълзи. Те се отдръпнаха и закрещяха: „Изчезвай, вещице!“ Децата подхванаха тази дума: „Вещица!“. Тъй като бях твърде зашеметена, за да помръдна, шестте момчета изчезнаха и десетки деца се струпаха наоколо ми с викове „вещица, вещица, вещица!“ Направиха хорце. Като демони-джуджета. В мига, в който събрах сили да си тръгна, те ме последваха. Забързах стъпка. Те след мен. Аз се затичах, а сополанковците на Брюж ме настигаха и се фукаха, че са прогонили вещицата. Скрих се при жените от бегинажа и изтичах в къщата на Великата Госпожица.