Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— Злоупотребил с какво?

— С едно психотропно вещество, което вземам.

Тези признания стъписваха Ани: от една страна, я тревожеха, защото показваха, че човек никога не може да мине без някакви химически препарати, от друга страна, и показваха, че да се излекуваш, не означава да станеш съвършен, което предвещаваше приятни перспективи.

Този следобед, след като подремна, Ани за пръв път получи правото на разходка в парка. Разбира се, тя поиска Итън да я придружава.

Тоноператорите ги оборудваха с микрофони за вратовръзка, и им закачиха предаватели на коланите. Камери бяха разположени в четирите краища на имението, защото бяха решили да дадат предимство на общите планове, които да позволят на пейзажа да се открои.

Ан тръгна под ръка с Итън.

Природата й даваше усещането за прозрение. Какво, светлината можела да бъде тъй силна, така ли? Ами небето, можеше ли човек да го гледа дълго? А то бе просто син екран, върху който нищо не се случваше. Да, но какво синьо! И как вибрира лазурът…

Захласната по хоризонта, тя все още не бе свалила очи да се полюбува на цветя и храсти.

— Толкова по-зле, ще остане за утре…

Итън щастливо се усмихваше.

Внезапно Ани възкликна:

— Ох, сърби ме!

Тя пъхна ръка под пуловера и откачи микрофона.

— Някакво насекомо ми скочи на корема, а на теб? — продължи тя, като се извърна към Итън.

И като се престори на стрелкащ се стършел, тя сложи ръка на хълбока на Итън, хвана предавателя и завъртя копчето.

— Така, сега сме на спокойствие. Можем да си разказваме каквото си пожелаем, те не ни чуват.

— Сигурна ли си?

— Дванайсет години в занаята, Итън, достатъчно, за да се науча. В началото тонрежисьорите се превиваха от смях като ме слушаха как ходя в тоалетната.

Тя го погледна топло. Помълча, за да задържи вниманието му, и прошепна:

— Благодаря.

Итън се изчерви. Тя се засмя.

— Не се изчервявай. Русите не бива да се изчервяват: човек може да помисли, че ги е хванал слънчев удар.

Повървя още няколко крачки и сладко попита:

— Защо се захващаш с това?

— Това ми е работата. Получавам заплата.

— Предните седмици никой не ти плащаше да ме търсиш навсякъде, нито да ми помагаш.

— Аз… аз усещах, че… ти имаше нужда от това.

— Жалост ли е това?

Той спря, замисли се и измърмори:

— Може би. Във всеки случай това е най-силната и най-обсебваща жалост, която съм изпитвал през живота си.

Ани разбра, че той току-що й се бе обяснил. Тя отвърна полека:

— На мен също ми е жал за теб, Итън. Бих искала да те защитавам.

Замълчаха. Тайната им бе споделена. Те бяха свързани.

Щом стигнаха до клиниката, цял полк техници се стовари върху тях и им заобясняваха, че не са могли да приемат диалозите, е, не било фатално, били сложили музика върху картината.

— Нещо много романтично — уточни режисьорът — дори прекалено. Направо не е за вярване каква любовна атмосфера придаваше това на вашата разходка. Е, както и да е… Беше по-добре от тишината, крясъците на птиците и магистралата в далечината.

Ани и Итън се върнаха в стаята.

Ани се излегна. Итън я разкъсваше с настойчив поглед.

Без дума да каже той отиде за хавлиени кърпи в банята и с ненадейна бързина ги метна върху петте камери, за да скрие обективите.

В апаратната техниците се озоваха пред черни екрани.

Ани се усмихна.

Итън бутна резето на бравата.

След това се излегна до нея и бавно, неусетно, сякаш мигът на очакване бе станал толкова скъпоценен, колкото и мигът на прегръдката, доближи устни до нейните.

Беше нежно.

Бавно и безмълвно.

Треска и изтънченост.

Двете тела се откриха, но погледите не се отделиха един от друг нито за миг.

Ани имаше чувството, че прави любов за пръв път. Преди тя бе правила секс, а сега отправяше жестове на топлина към мъж, когото уважаваше и който й отвръщаше изпълнен с плам и почуда.

Всеки разсъблече другия с такава религиозна почит, сякаш търсеше граал. Съкровището не се състоеше в тялото без дрехи, а в оголената душа, която се съгласяваше да се отдаде. Никога никоя кожа, корем или мишница не бяха вълнували тъй силно Ани. Колкото до Итън, той трепереше всеки път щом прегърнеше някоя нова част от Ани.

Въздържаха се колкото може по-дълго да достигнат до насладата, защото усещаха, че оргазмът не е само връх, той е и край.

След два часа и това се случи.

Но те останаха прегърнати, обладани от нечувана хармония.

Все така без да каже нито дума, Итън помогна на Ани да се облече, навлече и той дрехите си, оправи леглото, а след това дръпна кърпите, затулващи камерите.