Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Прилагах съветите на леля Виви и сменях студенина с трепкане на ресници. Всъщност не бях убедена, че ми се удава. Студенината ми се превръщаше в лед, а трепкането в нервен тик. Това ме потискаше. Колкото повече наблягах на комедията, която разигравах, толкова по-малко я забелязваше той. Дали така намекваше, че ме приема? Или пък ме намираше за толкова смешна, че не ме вземаше на сериозно? По бедрата ми се застича пот.

Всеки миг една част от мен се издигаше към тавана и откъм полилея гледаше двойката, която образувахме — ние очевидно флиртувахме. Как иначе да си обясня, че носеше толкова привлекателни дрехи, миришеше тъй хубаво, говореше ми с тъй плътски глас и проявяваше такава съвършена учтивост? Защо все се връщаше към тялото ми? Към преживяванията ми в леглото с Франц? Към сексуалната ми незадоволеност? Все ме теглеше към теми, които биха били непристойни, ако целта им не бе да създаде чувствена близост помежду ни. За какво да ме разпитва за сексуалните ми фантазии, ако не, за да проникне в тях и да ги осъществи? От сеанс на сеанс премахвахме бариерите. Макар да не бях свалила дрехите си, вече се бях освободила от свенливостта.

По време на този сеанс в стаята ми се стори задушно. След като го помолих да отвори прозореца, а след това да ми даде нещо за пиене — по указния на леля Виви, — размахах кърпичката над гърдите си, като се правех, че скоро ще ми призлее. Но тъй като той не обръщаше никакво внимание, забравих насоките на леля Виви, и внезапно възкликнах:

— За какво толкова лицемерие?

Калгари подскочи.

— Да, защо не можем да се държим простичко.

Въпреки поривистия ми тон, той ми отвърна с хрисим глас:

— Какво искате да кажете, Анна?

— Да кажа! Нищо. Бих искала да направя.

— Да направите какво?

Изстенах.

— Много добре знаете.

— Ще го узная чак когато ми го кажете.

— Обикновено мъжът предлага!

Защо ли продължавах с този укорителен тон? Горях да го прелъстя, а го хапех. Вместо да го омагьосвам, го навиквах. Ах, лельо Виви, защо не следвах твоите вещи съвети?

Стегнах се и продължих приветливо и възможно най-овладяно, макар гласът ми още да трепереше от яд:

— Връзката ни се разви от началото на лечението досега. Престанете да гледате на мен като на пациентка. Вече съм излекувана.

Лицето му светна.

— Наистина ли? Имате ли такова усещане?

Усмихнах се и се опитах да изпърхам с ресници, както бях виждала леля Виви да прави толкова пъти. Но докато при нея човек имаше чувството, че ще литне пеперуда, моите клепачи се сгърчиха, сякаш се опитвах да извадя прашинка от окото си.

— Ще спра да виждам лекаря у вас. Ще виждам само мъжа.

Той трепна.

Тъй като се боях, че не съм била напълно ясна, изхвърлих през рамо забраните на леля Виви и му подхвърлих:

— Обичам ви.

Той въздъхна с отегчение.

Натъртих:

— Чухте ли? Обичам ви. И вие ме обичате.

Той се изправи пребледнял:

— Анна, тръгвате по грешен път.

Бях доволна, че съм го изтръгнала от държанието на доктор Аз-знам-всичко.

— Какво, женен ли сте? — възкликнах. — И какво от това? Аз също. Преди да се срещнем, сме били осъдени да сгрешим.

Той приближи припряно.

— Анна, мислите, че сте влюбена в мен, а не сте. Това е резултат от психоаналитичното лечение, нарича се пренасяне. Пренасяте върху мен една привързаност, която не е предназначена за мен.

След това ми изложи някаква мъглява теория, според която било нормално да го обожествявам — и с друг терапевт съм била щяла да стигна до същата точка.

— Какво? Ами с Фройд?

— Несъмнено. И то бързо.

— Но моля ви, знаете го на какво прилича! Вашето поведение вече не е скромност, а същинско заслепление. Вие сте хубав, доктор Калгари.

— Не съм доктор!

— Вие сте хубав.

— И хубав не съм. Намирате ме за хубав, защото в този момент имате нужда от това.

— Не е вярно! Още първия път ви намирах за хубав.

— Сега градите наново спомените си.

— Не, и имам доказателство: бях го написала на Гретхен. А вие намирате ли ме за хубава?

— Не е моя работа да се произнасям за това.

— Защо? Да не сте от дърво? Не принадлежите ли към човешкия род?

И отново започнах да нареждам, без да мога да се контролирам. Човек би рекъл, че ми е криво, задето е прекрасен, интелигентен, чувствителен и ми харесва.

— Много сте красива Анна, но мой дълг е да…

Не го оставих да довърши, хвърлих се към него и прилепих устни до неговите.

О, Гретхен, силата на тази целувка! Имах чувството, че тялото ми се отваря под езика му и че ще го погълна цял, за да остане той дълбоко в мен. Преди никога не ми се беше случвало. С Франц целувките си останаха повърхностни милувки. А тук…