Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

И накрая Ида стигна до края на своята изповед: майка й се отнасяла с нея като с пачавра — о, тя не произнасяла думата, но погледът й го казвал. В деня, когато Годеливе бе заявила, че ще отведе Хадевейх и Бенедикт на село — ясно беше, че иска да откъсне дъщерите си от ужасния модел на кака им, — на прага бе повторила, че и трите ще се молят за нея.

— Да се молят за мен! Давате ли си сметка? Да се молят за мен, сякаш съм чудовище.

— Вие сте грешница, дъще моя. Ние също.

— Не. В нейните уста това означаваше, че съм последната от последните. Тъй че реших да унищожа онова, което тя има, всичко, което има, тази къща и всичко в нея. Разлях масло по земята и по пода. Но пламъците обхванаха стаите по-рано от предвиденото — канех се да ги подпаля на тръгване, но бях забравила, че на приземния етаж огнището гори, и едно въгленче изскочило оттам. Тъй като бях напръскала пода, пожарът се развихри, докато още изсипвах остатъка на етажа. Бях хваната в капана…

Без да изпитва никакво друго угризение, тя съжаляваше единствено за своята несръчност.

Ужасен от онова, което бе чул, свещеникът мълчеше и се боеше от нови непристойности. Но Ида замълча.

По няколко подсмърчания Ан разбра, че тя плаче. За какво ли ридаеше? Дали за неуспялото престъпление, или за живота, който бе изгубила?

Свещеникът започна причастието:

— Поверявам вас, Ида, на милостта на Христос-изцелител.

Той постави ръце върху лицето й, за да накара Светия Дух да слезе при нея, и от настоятелността на жеста Ан усети, че по-скоро гони демоните. След това я помаза с миро първо по челото, а след това по ръцете. Дали защото мирото бе светено или защото с мазнината си подхранваше това пресушено и обгорено тяло, но Ида не извика, когато свещеникът я докосна.

— Нека Господ, във великата Си доброта, те утеши със силата на Светия Дух. И нека, щом те освободи от греховете ти, Той те спаси и въздигне.

Зачака Ида да каже „амин“, но след като това тъй и не стана, той го стори заради нея. Накрая я причести с нафора, като й даде тази пара̀ за по път от земния живот към вечния.

— „Онзи, който яде от тялото ми и пие от кръвта ми, има вечен живот, и аз ще го съживя в последния ден“, казваше нашият Господ.

И накрая, тъй като Ида не го слушаше, той шепнешком зацитира свети Лука и свети Яков в мънкане, което само той можеше да чуе.

В часовете, които последваха, Ида мина през различни състояния, от безчувственост до крясъци, от молитви до ругатни, от отчаяние до примирение.

Ан стоя до нея. Имаше усещането, че през повечето време Ида не я вижда или пък, ако опулените очи я гледаха втренчено — че не я разпознава. Само на два път Ида я разпозна, защото омраза потъмни зениците й, а устата й забълваха ругатни.

Ан се престори, че не ги чува. Тя взе здравата ръка, стисна я с много топлота и се опита да изпрати вълни на умиротворение в това страдащо тяло.

Когато Годеливе, Хадевейх и Бенедикт, които една съседка бе отишла да уведоми за злощастието, дойдоха в хосписа, бяха ужасени от критичното състояние на Ида. Майката рухна в обятията на Ан, разтърсвана от ридания, щом разбра, че дъщеря й е получила последно причастие.

Докато притискаше леля си в прегръдка, Ан все пак се погрижи да бъде предпазлива: да не разкрива, че Ида нарочно е подпалила къщата и да не я види умиращата в момент на семейна разнеженост.

Тя отдели леля си от прегръдката си и кротко обясни на Годеливе, Хадевейх и Бенедикт, че им отстъпва мястото до Ида, тъй като тя има нужда от тяхната любов в последните си мигове.

Ан наблюдава сцената отдалеч. Годеливе ридаеше, Хадевейх и Бенедикт шепнеха сестрински думи. Ида съвсем ясно ги бе съзряла, макар да се правеше, че не ги вижда, разиграваше несвяст и с доволство следеше гледката, но по напрегнатото й чело и по известно отпускане, което различаваше около раменете, Ан усети, че братовчедка й, макар да го прикриваше, бе щастлива от бедата, която бе отприщила — отново се превръщаше в център на вниманието.

Изнурена, Ан излезе от стаята, в която бе преседяла тъй дълго без сън, без храна и вода, поспря на двора и вдъхна светлината.

Лекарят приближи.

— Благодаря за помощта.

Ан се усмихна. Да я поздравяват за съвсем нормално поведение, й се струваше ненужно.

— Знаете ли, че има вероятност братовчедка ви да оцелее? — продължи Себастиен Меус.

— Мислех, че…

— Невинаги е възможно на мига да отгатнем колко дълбоки са изгарянията. То става ясно в следващите дни. Сега намирам изгарянията й за повърхностни. Ето, вижте: тя се покрива с мехури, доказателство, че тялото й се противи и се опитва да се лекува. Кожата е била засегната, но не пробита, и нито мускулите, нито костите й са пострадали. Разбира се, все още би могло някоя инфекция да я убие, но има шансове да оцелее.