Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— О, Боже, ако е вярно…

— Нека не прибързваме, Ан. Пък и да се съвземе, ще бъде обезобразена и ще изгуби едното си око. Да, тя ще се закрепи, но за нас ще бъде непоносимо да я гледаме.

Един болногледач извика лекаря за някакъв тепавичар, прегазен от каруца, и той изостави Ан да размишлява над описаната перспектива.

Ан се плъзна покрай стената, след това седна на паважа и се загледа в слънцето.

Коя ли беше по-добрата съдба? Дали Ида да предаде Богу дух, завличайки в гроба тайната за своите грехове? Или да оцелее с угризенията на съвестта си, ранима и телом, и духом с бремето на своите грехове в тяло, което занапред щеше да ненавижда? Погрозняла, едноока, проядена от белези, осеяна с петна, парализирана от болка, а животът на жена, такъв, какъвто го разбираше тя, щеше да бъде навеки недостъпен за нея…

— О, нека издъхне… това е добрият изход.

Веднага щом произнесе тези думи, Ан поаленя. Какво? Смъртта на Ида ли желаеше?

Засрамена, тя се закле, че ако Ида оцелее, ще се грижи за нея до края на дните си.

Скъпа Гретхен,

Пиша ти, преди да съм получила отговор от теб, защото тук събитията се развихриха по трагичен начин.

В какъв ли ред да ти разкажа?

Както ти казах в края на предишното си писмо, доктор Калгари ме разтърси. Обичам го — или по-скоро обичах го — с непозната сила. Естествено, прозорливата ми приятелка, леля Виви, го бе разбрала.

— Защо не последвате своя порив, моя малка Анна? — подхвърли ми тя завчера.

— Лельо Виви, вие ли ме съветвате това?

— Откъде идва изненадата? Доколкото знам, не съм добродетелта в плът и кръв…

Сви ноздри и направи оскърбена муцунка.

— Вие сте леля на Франц.

— А, да — въздъхна тя, като че ли ставаше въпрос за маловажна подробност.

И поръча още чай и сандвичи с краставица. Обожавахме да се срещаме в това тясно сепаре с меко тапицирани канапета при Вютциг, място за среща на извънбрачни двойки.

— Скъпа моя, желая бракът ви да бъде дълготраен. Но за да бъде трайна една връзка, партньорите трябва да избягват неудовлетвореността. Ако изневерявате по малко на съпруга си, няма да разруши семейството ви, а ще го заздрави. Знам за какво говоря, вярвайте ми.

— Няма да посмея.

— Какво? Да забравите Франц за миг, или да се обясните на доктор Калгари?

— Боя се от провал.

Тя се усмихна.

— А, много добре, виждам, че вече разглеждате практическата страна на нещата.

— Никога не съм задиряла мъж.

— Нещастница! Една жена никога не ухажва, тя се поддава. Иначе, мъжкарят бяга. Тя трябва да остави в него впечатлението, че идеята е негова и че той командва.

И леля Виви захвана многословна лекция, вероятно много вълнуваща за жена, по-отракана от мен. Докато ми описваше в подробности тънки стратегии, аз изобщо не я слушах — със зачервени бузи и бучащи уши си мислех за евентуална прегръдка между тъмнокосия Калгари и мен. Какво? Имам право да го желая, така ли? Дали ще мога да опитам това приключение, самата мисъл за което ме довеждаше до ръба на припадъка?

Леля Виви отбеляза моето объркване.

— Анна, не следите мисълта ми.

— Не съм в състояние, лельо Виви. Притеснена съм, че споделям тази тайна с вас. Ще се наложи да свикна.

Тя внезапно замълча и се вгледа в мен. В средата на изящното й лице, което пудрата прави чисто и непокътнато, сините й очи понякога придобиват металически блясък, който втвърдява изражението му. А леля Виви прекарва повечето си време в опити да помогне на своето обкръжение.

Тя сбърчи чело и завърши предизвикателно:

— Колко ви завиждам, че сте толкова млада… С възрастта усещанията тъй избледняват.

Докато пътувахме обратно към дома, тя отново ми обясни най-добрия начин, по който да си призная — да не си призная — привързаността си към Калгари, но този път нададох ухо.

— Кой ви научи на това, лельо Виви?

Тя се изненада.

— Имала ли сте — продължих — някоя леля Виви, която в младостта да ви е учила на повелите на женствеността?

Тя избухна в бисерен смях.

— Не, скъпа моя. Дарбата, това е да правиш спонтанно онова, на което други трябва да се учат. Имах дарба да бъда жена.

Това разсъждение ме беляза със своята прозорливост, но също и ме натъжи, никак не ми беше лесно да бъда жена.

Или поне „жена“, както го разбираше леля Виви…

На другия ден отидох при Калгари, твърдо решена да дам нов тласък на нашата връзка.

На прага ме налегна страдание. Всичко, което преди ми се струваше лесно, сега се превръщаше в път към Голгота. Като гледах как се появява строен, изтънчен, в редингота, който подчертаваше атлетичния му торс и стройната му снага, ме заля гореща вълна. Докато махах палтото и шапката си пред него и се изтягах на диванчето, положението ми се стори доста двусмислено, а това поведение сякаш подхождаше повече на любовен сблъсък, отколкото на медицинско посещение.