Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Ани веднага избра да се държи като смаяна и покорна глупачка. Скрита зад тъповато изражение, тя загледа доктор Шиниъд, който изпълняваше номера на супертерапевт за пред камерите.

Осемдесетгодишният мъж с бродираното лице, изигра безпогрешно ролята си. Първо засвидетелства на болната учтиво внимание и намекна, че младостта е труден период. За миг хората усетиха искреността му, с такова удоволствие осмиваше младостта, за която всъщност съжаляваше. Второ, отвори раната, като преувеличи страданието на Ани. Трето, обгори раната, като й заговори за нейното самоуважение, събуди предишното дете, бъдещата майка, размеси всичко това, приветства живота, любовта към живота и бъдещето на живота, като се опря на един патос, твърде далеч от сухия му, рязко очертан и безпрекословен образ. Тъй като Ани бе наясно, че прави шоу, не го слушаше и се задоволи да отбележи наум, че гримът прави кожата му като кора на портокал и че боята на веждите му щеше да спечели, ако я бе докарал до наситеността на перчема.

„По-добре човек да приеме да остарява, отколкото да отхвърля възрастта си. Дори и по естетически причини.“

Това беше единствената мисъл, която се разви в главата й по време на тази беседа, която, както й се стори, не я засягаше.

— Съгласни ли сме, девойко? Готова ли сте да ми се доверите?

По настоятелното му натъртване разбра, че става въпрос за финалната реплика на сцената, която Шиниъд бе разиграл. Събра беглите впечатления от съня си — изпълняваше Кармен на живо, без да е учила и без да е репетирала ролята — и измънка някакво съгласие.

Шиниъд я поздрави удовлетворен.

Докато излизаше от вратата, той забрави, че все още го снимат и се усмихна, доволен от себе си като актьор, щастлив, че е успял с дубъла. Но тази суетност падна като косъм в супата след сцената, която бе разиграл с такава сдържаност.

— Дебютант… — въздъхна Ани.

Тя затвори очи и отново заспа.

В шест и половина Итън се появи с табла с храна. Той не играеше. Единствената му цел — да се погрижи за Ани — се излъчваше от всеки жест, от всяка интонация.

Щом той се приближи, Ани се почувства по-добре. Заговориха с лекота на сериозни теми.

Щом тя привърши вечерята, той си погледна часовника.

— Седем часа — обяви.

Нещо се промени във въздуха. За пореден път камерите се бяха изключили.

Итън извади кутийка за лекарства от джоба си и подаде медикаментите на Ани.

— Няма да има камери след седем, така ли? — попита тя.

— Не. Снимките се възобновяват след три минути. Предаването има два формата: двайсет и четири часа в денонощието с предаване в интернет и ежедневен двайсетминутен репортаж по „Американ Тиви“. Тъй че може да се прекъсва само за малко. Продуцентите и клиниката не желаят да се снима лечението ти с химически препарати. Първо, за да се запази медицинската тайна. А след това, защото репортажът трябва да подчертае силата на твоята воля.

Ани се замисли над тези думи, докато покорно гълташе хапчетата.

Червените светлинки над камерите се запалиха отново в мига, когато Итън пусна опаковките в кошчето за боклук.

— Искам да ида до банята, моля те.

Итън й помогна да седне стабилно на матрака, а след това я придържаше, докато тя пристъпваше към облепеното с плочки помещение.

Вътре парапетите, обикалящи стената, й позволяваха да се завлече до мивката.

Щом стигна до нея, се огледа. Бледа, сякаш изцедена, тя изглеждаше като родилка. Косите й висяха изтощени. Жълти петна осейваха кожата й на места.

Приближи се, като масажираше клепачите с връхчетата на пръстите.

Изпитваше странно усещане.

Пак ли я гледаха?

Не, все пак не, нали?

Тя бавно извъртя глава, огледа покритите с плочки стени и се увери, че по всяка от тях няма и следа от камера или микрофон.

Откъде тогава идваше това усещане?

Дали не ставаше параноичка?

Сви рамене; да се бои човек от дадена ситуация, не е достатъчно, за да я накара да съществува — а сега трябваше да се успокои.

Наведе се, за да огледа нещата по-внимателно.

Внезапно хвана някакво движение. Не, не беше тук някъде наоколо, а в огледалото. Или по-скоро зад сребърната амалгама.

Какво?

Приближи се още и по рехавото отражение и по една подозрителна прозрачност разбра, че се навежда към лъжливо огледало, което крие зад повърхността си цяла батарея камери.

Когато Ида изхвърча от къщата и се сгромоляса на земята, все още не беше мъртва, но не приличаше особено много на човек — овъглена, разлютена, разядена от пламъците плът, която се бъхтеше срещу врага.