Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Когато Калгари говори за фригидността ми, аз се червя. Разбира се, думата ме оскърбява, но ме радва, че я казва той, разтърсващо е да усещам страстта, с която иска да ми помогне — това събужда емоциите от първата ни среща, онази, при която си въобразих, че иска да ме вземе в обятията си на диванчето.

Днес се питам дали пък не съм била права. Може би не съм била толкова заблудена… Разбира се, тогава не знаех нищо за психоанализата, но женският инстинкт бе разпознал мъжа, който ме желаеше. И когото аз също желаех.

Да, Гретхен, не се притеснявам да ти го кажа: понякога го желая. Освен че ме съблазнява със стройната си фигура и сръчните си ръце, аз му дължа толкова много.

Например, благодарение на него разбрах защо колекционирам стъклени топки с цветя. Всяка колекция изразява някаква фрустрация и без да го осъзнаваме, запълва нашите липси. Тъй като животът ми на възрастна жена не ме задоволява, топките изразяват желанието ми да спра времето, да не остарявам и да се върна в непроменимия рай на своето детство. Като се има предвид, че съм отраснала на село — не на теб, моя посестрима по игри, трябва да казвам това, — аз съм луда по природата и я идеализирам чрез вкаменените и застинали в кристала цветя.

Всеки път когато добавя някой екземпляр, получавам доволство, но непълно: той не отговаря на основното ми желание. Не ценя толкова стъклените топки, колкото илюзията, която те ми позволяват да поддържам. И когато отново потъна в невроза, се налага да започна отначало.

За сметка на това, когато строша някоя от тях — както вечерта, когато ми изтекоха водите, — имам желание да се върна към действителността. Така и стана, в следващите часове бях открила истината — фиктивната си бременност.

Трябва ли, следователно, да унищожа колекцията си, за да се излекувам? Доктор Калгари ми го забранява.

— Разрушаването на един символ няма да ви излекува. Напротив, това носи риск от зловредно чувство на несигурност и смътна тревога. Един ден ще успеете да харесате топките си по уравновесен начин, да ги цените за това, което те са, повече, отколкото за онова, което не са.

В последно време, откакто изяснихме нещата, успях да спра да купувам. Огромен напредък, нали? Уведомих за това банкера Шьондерфер.

Ето, моя Гретхен, какви усилия прави твоята братовчедка, за да се върне в света на смъртните. Без Калгари щях да полудея и да ме затворят в лудница. Той ме излекува от мен самата.

Никога няма да мога да се отблагодаря на леля Виви, че ме заведе при него. Вчера отново й го повторих. Тя присви бадемови клепачи над лавандулови очи, а след това изящната й уста произнесе:

— Моя малка Анна, да не сте се увлекли по доктор Калгари?

Разсмях се вместо отговор. Твърде силно и твърде дълго. Цялата горна част на тялото ми се разтресе. А ниско долу коремът ми се присви. За леля Виви и за мен самата този смях потвърждаваше онова, което не смеех да формулирам.

Макар да не мога да произнеса думите, ще се опитам да ги напиша.

Обичам доктор Калгари.

И тази любов с нечувана сила приповдига тялото, сърцето и душата ми.

Остава само един въпрос: кога ще му го кажа?

Твоя Анна

Легло на пресекулки.

Не повече.

Да, от време на време, едно легло. С много фини чаршафи. Само една възглавница.

След това авантюри.

Гоненица с водни ски. Джоана е отпред. Колко красиво навързва фигурите, проклетницата, в бежовия си бански!

Снимките на една реклама, в която Ани играе кубче лед в чаша уиски, голяма колкото басейн. Разбира се, тя се удавя в него. Прекалено е смешно. Режисьорът размахва мегафона. Застрахователите отказват да платят. На дъното на водата — всъщност не, на алкохола — Ани, която се предполага, че е мъртва, се тресе от смях. Осиновителите й ръкопляскат, седнали на ръба на басейнчето за крака.

Я, леглото.

Сак-Вюитон приближава, хваща я за ръка и я отвежда в гримьорната си. На мястото на роклите има препарирани животни. Една зебра й се кокори. Макар Ани да знае, че четириногото е мъртво зад нежните си стъклени очи, все пак изпитва съмнения. Онази я гледа втренчено. А тя изпитва ужас и трепери. В крайна сметка пипва муцуната на зебрата. При нейното докосване онази се превръща в Дейвид и изцвилва. Тогава един щраус удря Дейвид. Щраусът е прелъстителен — има русо тупе на главата. Не отговаря на поставените въпроси, макар изглежда да ги разбира.

Внезапно — смяна на мястото. Ани върви из непознат град. В средата на всяка улица — вода. Не вадичка, не локва, не, широка река. Приятел от детинството с гърлен акцент й обяснява, че това са канали. „О, във Венеция ли сме?“ Хората я гледат като глупачка. Те са много и свирепи. Ани си признава, че една бира може да й дойде добре. В същия миг някакво джудже й отмъква чантата. Тя се затичва след него. Ще й се изплъзне, май познава всички криволици на квартала. На ъгъла Ани си изгубва дрехите. „Какво, пак ли?“ Странно, има усещането, че вече е преживяла съвсем същото. В най-естественото си облекло, тя стига до някакъв площад, където една жена виси на примка. Познава я. Приближава. Удар по тила я просва на земята…