Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Щом стигна до горящата къща, Ан разбра, че за беда е права: къщата на леля Годеливе бе като жива факла. Тя се обърна към съседите:

— Къде е леля ми? Къде са братовчедките?

Успокоиха я:

— Те са при Франсиска, баба ви, в Сент-Андре.

— Сигурни ли сте?

— О, да… Годеливе ни обеща пресни яйца като се върне.

Ан изпусна въздишка на облекчение, но дълбоко в себе си не изпита успокоение. Защо ли се тревожеше?

Една съседка се хвърли към групичката.

— Всъщност видях да тръгват само Годеливе и двете малки. А вие?

— Хм, сега като го казахте… Да. Бяха само три.

— Къде е Ида? — възкликна Ан.

В този миг откъм етажа се чу гръм и от прозореца с писъци се изсипа едно тяло, изхвърлено със скоростта на лава от избухващ вулкан, силует със смътно човешки очертания, който излетя на дванайсет стъпки, а сетне се размаза на земята.

Беше Ида, а косите и дрехите й бяха в пламъци.

Виена, 28 март 1907

Скъпа Гретхен,

С това писмо ти изпращам снимка на доктор Калгари, понеже държах да знаеш как изглежда той. Хубав мъж, нали? Обожавам чернотата на много лъскавите му коси, на веждите му, и я намирам за далеч по-интригуваща и силна, с една дума по-мъжествена, от русотата на Франц. Няма да ти е трудно да го различиш на тази снимка от някакъв конгрес на психоаналитиците, тъй като останалите са двойно по-възрастни. В групичката в дъното той стои на три крачки зад Зигмунд Фройд, основателя, мъжа със строгата брада и роговите очила. Уф, какъв нюх съм имала да не ида при този! Моят терапевт все пак изглежда по-различно, нали?

Върни ми субито 6 6 Веднага, незабавно (итал.). — Бел.пр. тази снимка, защото трябва да я оставя на мястото й. Признавам си, задигнах я от бюрото на Калгари, когато за миг беше излязъл от стаята, и макар той да се оправя в цялата неразбория от книги, писма и папки, реших, че няма да си даде толкова бързо сметка за нейното отсъствие.

Така или иначе си имам копие от нея, направено от фотограф…

И тъй, анализата ми напредва. Проучих собствените си лабиринти и започвам да се чувствам по-добре. Трябва да добавя, че двамата с Калгари сме добър екип и успехът на лечението произтича именно от това. С някой друг, все още щях да газя в блатото на своите спомени.

Например, разбрах, че когато съм била малка, съм те избрала за символична майка. Ако винаги съм те представяла като „моя братовчедка“, то е защото съм чувствала потребност да измисля помежду ни някаква кръвна връзка, връзка, каквато не съществуваше, защото баща ти беше само мой законен попечител, посочен в завещанието. Когато ти се омъжи, помислих, че ме изоставяш, и тогава започнах да се държа по-детински от преди, отказвайки плътското измерение на юношеството и разтръбявайки, че няма да се омъжа за никого; всъщност, като се връщах към детството, се опитвах да те принудя отново да станеш моя майка.

Калгари твърди, че кръвните връзки ме ужасяват и че не ги търпя; възразявам му, че не познавам тези връзки — бях на осем, когато родителите ми починаха, а на тази възраст остават малко спомени.

В продължение на месеци този отговор не успя да го задоволи. След като дълго ми повтаря, че не мога да се отпусна, Калгари прибягна до едно необичайно средство: хипнозата.

Да, Гретхен, не ти разказвам за панаирджийско забавление, на което съм присъствала, разказвам ти за един невероятно сериозен епизод, който изживях сама: с помощта на махало и вдъхващи спокойствие думи Калгари ме потопи в състояние на хипноза.

Представяш ли си, един смешен накит и няколко успокояващи думи, и вече не упражняваш контрол над ума си… Спомням си за онова състояние, не беше нито сън, нито безсъзнание, а друг вид концентриране, целенасочено и доброволно. Имах усещането, че съм влязла във фуния: зрителното ми поле се бе стеснило, слуховото ми пространство също, а заедно с тях бе пропаднала вдън земя и неприязънта ми, онази навъсена горделивост, която ме тласка да лъжа, за да защитя себе си. А в онзи миг се поддадох на покорството, бях изцяло зависима от Калгари, от топлия му глас и от безпогрешните му въпроси, и се оставих на неговото благоволение.

И тогава чух как казвам истината — от дистанция на времето съм толкова изненадана, колкото беше и той по време на сеанса — да, в това необичайно състояние, аз разказах тайната на своя произход.

Признах си, че съм осиновено дете: онези, които наричах свои родители, не бяха такива, и ако ми бяха оставили средства да живея, не те ми бяха дали живот.