Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Във фоайето се сгромолясаха на седалките.

— Никакво мърдане от тук. Прави се на принцеса, а аз на кралицата-майка.

В тази нова роля Ани успя да създаде добро впечатление.

Тя дебнеше всеки миг идването на Итън. Той щеше да влезе тук, щом го видеше, тя щеше да се успокои, а той щеше да й направи инжекция и да я облекчи.

Обявиха началото на прожекцията.

Ани притеснена усети как страхът се надига в нея и внезапно ясно осъзна напрегнатостта на професията си. Хвалебствени слухове се въртяха около филма на Зак, а още повече около играта на Ани Лий. Някои твърдяха, че с този филм тя напуска ученическата скамейка, за да бъде коронясана сред великите. Хвана я паника: ако очакванията бяха прекалено големи, то и разочарованието щеше да е пропорционално; след два часа щяха или да я аплодират, или да й правят комплименти за костюмите.

Прииска й се да избяга.

— Искам да ида до тоалетната. Ти не искаш ли?

Сак-Вюитон се заклати, леко раздразнена.

— Трябва ли да ти държа главата над тоалетната чиния, това има ли го в договора ми?

— Моля те, заведи ме. Ще се върна в залата, когато угасят светлините.

Сак-Вюитон измърмори, но се подчини.

Ани се затвори, рухна върху затворената тоалетна чиния и извади мобилния си телефон. Мъчително си спомни номера на Итън.

Той не отговори.

Написа му съобщение, което — ако могат да се редактират писма, писани от друг — означаваше: „Ела при мен, в тоалетната съм.“

Усети, че коридорите се опразват.

Прозвучаха първите ноти от заставката.

Какво да прави?

Погледна телефона си с надеждата за бележка от Итън. Напразно.

Внезапно й просветна. Тъй като беше споменала тоалетната, Итън сигурно беше отишъл в мъжката.

Щастлива, че е намерила решението, тя стана и придържайки се о различни опори — хартиени рула, дръжки на врати и парапети — успя да се промъкне от женската до мъжката тоалетна.

— Итън?

Гласът й отскочи от белите плочки там.

— Итън, тук ли си?

Тя чу шум в една от клетките. Доколкото й бе възможно се разбърза, спъна се, строполи се върху вратата, при което вътрешното резе се откачи, и разкри един мъж, който тъкмо си инжектираше нещо във вените.

— Зак?

Режисьорът я погледна без никакъв срам.

— Много ме е страх.

Изведнъж тя спря да мисли за Итън или по-скоро започна да мисли за него с лошо: той защо не идваше? Беше я зарязал, както всички други! Играеше си на доблестен рицар, но струваше по-малко и от оная измет, дилърите, да, още по-малко, защото пропускаше доставки.

Побесняла, тя се свлече на земята.

— Ще ми дадеш ли?

Зак се изхили.

— Виж ти, познаваме ли се?

Тя сдържа едно хълцане, изкриви лице и рече:

— Страх ме е колкото тебе, тъпанар такъв. Тази вечер сме заложили живота си. След два часа ти може би ще бъдеш гений, а аз велика актриса. Не е ли за страх, а?

Щом поканата му се забави, Итън започна да преговаря с горилите — не го взеха на сериозно, — с разпоредителките — не им хареса как изглежда, — с пресаташетата — те не го познаваха.

Час и половина по-късно, докато случайно прекосяваше фоайето, директорът мерна един върлинест рус мъж, който му правеше знаци и си спомни, че бе забравил да изпълни молбата на звездата. Всъщност, къде ли се беше дянала Ани Лий? Не я бе видял на креслото й.

Директорът се извини и пусна Итън да влезе.

Болногледачът, който рефлекторно включи телефона си, откри съобщението на Ани.

Той хукна към тоалетната, откъдето излезе брадат мъж с несигурна походка.

Щом се отправи към писоарите, Итън се натъкна на зрелището, което от месеци се опитваше да избегне: просната на пода и неподвижна, Ани все още дишаше, но вече не реагираше нито на звуци, нито на допир.

Беше изгубила съзнание в резултат от свръхдоза.

Несъмнено никога не е била толкова щастлива.

Откакто бе влязла в бегинажа, Ан цъфтеше. Да живее с жени, които приемат — или дори търсят — необикновена съдба, я насърчаваше да чертае своя път. Да, човек можеше да си поставя и други цели освен да мете, да търпи надмощието на мъжа, да снася деца и да им бърше дупетата — жените, които я заобикаляха, дали произхождаха от аристокрацията или от бедните квартали, го разбираха по този начин. Образувайки една общност, която не бе нито затворена, нито религиозна, те предпочитаха да живеят заедно, да работят, да задълбочават вярата си, като водят живот на благочестие и молитва. Ако се подчиняваха на писани правила, те не даваха обет, и бяха свободни да останат или да си тръгнат.