Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— Знаеш ли, котенце, че имам три вечерни рокли — грозната, скапаната и ужасяващата?

— И тази е…

— Ужасяващата. Любимата ми.

Тя хвърли поглед на Ани, която въпреки състоянието на затъпяване, помъртвелите очи и подпухналата от алкохола кожа, беше очарователна в роклята от златисти люспи. Усмихна се.

— Имам късмет, че се показвам с теб, Ани. Идеалното средство да изпъкна. Толкова си грозна, че ще гледат само мен.

Те се посмяха, Сак-Вюитон, защото харесваше своята дяволитост, а Ани, защото не я беше разбрала. В този миг тя се зарече да прихва от смях при всяка дреболия, която й кажат.

Отекна удар. Един фен се бе блъснал в колата.

— Не те ли е страх? — попита Ани.

— Страх от какво, чинчилке?

— Страх не от нещо определено… страх…

— Когато един страх е безпричинен, това, коалке, се нарича тревожно състояние.

Ани си сипа чаша уиски над минибара.

— Тогава съм много тревожна — завърши тя.

Затворена в себе си, Сак-Вюитон се въздържа от коментари и не я спря: стремежът към саморазрушение на Ани се развиваше тъй бързо, че нямаше смисъл от намеса, но щом помисли за дългото изкачване по червения килим, което двете трябваше да направят, тя внезапно изтръгна чашата от ръцете й.

— Захарче, от мен се иска да ти помогна да вървиш, без да паднеш. Но пък не съм толкова силна и не съм на възраст да те вдигам. И не разчитай на мен да те нося на гръб.

— ОК, спирам — измърмори Ани.

Вратичката се отвори и воят на събраната пред киното тълпа връхлетя в колата, а ослепителното блясване на светкавиците ги накара да се чувстват като къртици, издърпани от дупките им.

Сак-Вюитон излезе първа. Посрещнаха я смехове, защото публиката, приучена като лабораторно куче, бе свикнала да прихва в смях, щом се появеше тя. За да бъде сигурна, че ще предизвика този ефект, Сак-Вюитон, като истинска професионалистка, си бе дала труда да облече ужасяващата рокля.

Ани Лий се увеси на ръката й. Обичайната й магия проработи. Овациите на публиката, блещукането, дължащо се на френетичното щракане на светкавиците, дължината на килима, който трябваше да извърви, всичко това за малко да я накара да се хвърли с главата напред обратно в лимузината, но Сак-Вюитон с твърда лапа обхвана ръката й над китката и я принуди да се усмихва на обективите.

Тръгнаха.

Сак-Вюитон го направи тъй добре, че никой и не заподозря, че бабата тегли младото момиче. Приближиха до камерите съвършено естествено. Акредитираните журналисти се втурнаха към тях.

Ани трепереше, но успяваше да запази чертите си спокойни. В началото журналистите упрекнаха поддържащата роля, че бърбори повече от звездата, но Сак-Вюитон се показа тъй смешна и духовита, че накрая те приеха тази нестандартна двойка. На една водеща от каналите на Дисни, която се изненада, че тя отговаря преди Ани, Сак-Вюитон отвърна:

— От какво се оплаквате? Играем ви безплатно откъс от „Красавицата и Звяра“.

И тъй, Сак-Вюитон отклоняваше вниманието и Ани се почувства по-добре.

И тогава забеляза Итън.

Този път беше той.

По-висок от останалите, с изпълнено със спокойствие лице сред хистеричните зрители, той я гледаше втренчено. Без да се замисли, тя вдигна ръка и извика:

— Итън!

Очите на болногледача разкриваха неподправена нежност.

Ани задърпа ръката на Сак-Вюитон, която разчиташе да се обърне към още една камера.

— Ани, никога не съм имала сиамска близначка, недей да ме влачиш.

— Искам да ида да поговоря с Итън.

И посочи русия мъж.

Тъй като нямаше физическата сила, за да й се противопостави, Сак-Вюитон я придружи до бариерата.

Там Ани се втурна срещу Итън и прошепна:

— Итън, умолявам те, помогни ми.

— Затова съм тук.

Никакво съмнение не караше гласът му да трепери. Беше самото въплъщение на праволинейна преданост.

Ани продължи:

— Ела при мен вътре, на бара. Има коктейл.

— Нямам покана.

— Ще ти намеря една. Нали няма да ме зарежеш?

— Никога.

Тази полугласна размяна убягна на всички, включително и на Сак-Вюитон, която бе на няколко сантиметра, но вече недочуваше.

Десет минути по-късно, когато стигнаха до фоайето на киното, Ани помоли директора да позволи Итън да влезе, и го посочи отдалеч.

— Не се притеснявайте, госпожице Лий, идете при бара, ние ще се погрижим за всичко.

Изкачването на стъпалата бе болезнено за тази нелепа двойка: Сак-Вюитон я боляха хълбоците, а Ани Лий губеше равновесие. За щастие, те решиха да превърнат своите притеснения в атракция, започнаха да надават викове, да се кикотят, да пеят и да опитват танцови стъпки, та всички помислиха, че се забавляват да пародират някой откъс от музикална комедия.