Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— Трябвало ли е те да последват сабиняните?

— Твърде късно е. Те вече са станали съпруги и майки. Ако човек се върне по стъпките си, той не се връща в миналото.

— Права сте, Анна. Човек не се връща назад и никога не става онова, което е бил. Годините ни променят. А вие не приемате това. Бихте искали да спрете, да се вкамените, да запазите всичко завинаги едно и също, като изкуствените цветя, затворени в стъклените ви топки за вечността.

И тук, Гретхен моя, ме заля вълна от блаженство. Това, че малко опознах себе си, ме доведе до еуфория.

На прага попитах Калгари:

— Вие приемате ли изтичащото време?

— Опитвам се.

— Трудно е.

— Няма друг изход. Приемам неумолимото и нещо повече: опитвам се да го харесвам.

Гретхен моя, оставям те да разсъждаваш над тези думи, защото Франц губи търпение. Вече на два пъти идва да ми напомни, че ще ходим на „Лешникотрошачката“ с балета на Операта. Отсега се радва. Понякога този мъж става припрян като дете и го обожавам, когато започне да се държи така.

Доскоро.

Твоя Анна

Вече нямаше начин да избяга.

Лимузината приближаваше до киното, където за пръв път щяха да прожектират „Момичето с червените очила“ пред публика.

Хиляди хора си тъпчеха по краката на „Холивуд Булевард“. Триста метра преди Китайския театър, мястото на събитието, движението се забавяше. Дългите черни, бели и дори розови автомобили се редяха на почтително разстояние един от друг и се движеха със скоростта на ранена костенурка: Всеки шофьор знаеше, че не бива да се лепва за калника на предния, за да може неговият клиент да стъпи на празен червен килим, и така да привлече върху себе си цялото внимание на публиката и на медиите. Това шествие приличаше на самолетите, които се редят в колонка, за да получат пистата за излитане само за себе си.

В наетия от продукцията линкълн Ан се бе свила на седалката. Засега, защитена от черните стъкла, не се боеше от никого, но след миг… Как да излезе от колата? От къщата й до тази седалка бе падала два пъти. Струваше й се, че глезените й са монтирани върху лагери, клатеше се, гънеше се и нямаше какво да я задържи. Не беше постигнала целта си: да изпадне в кома. Издръжливостта й и на най-взривоопасните коктейли се оказа просто невероятна! Какъв малоумен рекорд… На смесите с водка, джин, бърбън, императорски мандарин, порто и шампанско мозъкът й бе издържал: тази вечер Ани не беше безпаметна, а просто много зле.

През последните два дни Джоана, надушвайки зараждащата се опасност, се бе опитала да преговаря за присъствието на рицар-оръженосец под ръка с Ани. Но всеки път когато агентката й предложеше име, Ани го отхвърляше: или вече беше спала с него и го смяташе за задръстеняк, или не беше и го подозираше в хомосексуалност.

— За какво да давам такъв шанс на тия нещастници? Да се фукат на вечерта на моя филм! И какво са направили, за да заслужат това?

— Слушай, не ти давам придружител, за да направя щастлив някой актьор, търсещ слава, а за да спася теб. Ти не си в състояние да вървиш без подкрепа. По-добре плейбой, отколкото проходилка за възрастни, нали? Той поне няма да те остави да се спънеш и ще ти отвори дамската чанта, ако пожелаеш да драйфаш.

Но Ани се заинати и отказа. Три часа по-късно, обаче, когато видя колко залита, тя бе помолила Джоана да накара Сак-Вюитон да се намеси.

Доайенката на Холивуд бе приела без задръжки, защото да се появи под ръка с Ани, щеше да й гарантира снимки във вестниците. Тя за три минути бе уговорила споразумение с агентката: да, тя щеше да помогне на Ани да извърви пътя от лимузината до мястото си по права линия, да, щеше да отговаря на микрофоните и камерите, които щяха да ги пресрещнат по пътя, но при условие, че се забрани на фотографите да снимат Ани без нея. В противен случай Сак-Вюитон, която бе наясно, че ще изчезне от репортажите, предпочитала да си остане у дома.

Тъй че Ани бе минала да вземе старата актриса, а тя бе навлякла рокля, създаваща лъжливи обеми по безформеното й тяло; тюлени, флуоресцентнозелени сутиен и пликчета бяха пришити към тясната черна, кадифена рокля. Тъй като й се бе сторило прекалено сдържано, тя бе прибавила и пера, та бе заприличала на престарял лешояд, пременен като папагал.

На прага по втрещеното изражение на Ани тя разбра, че е успяла с ефекта.

— Не е зле, нали?

Ани, макар и пияна, потърси най-малко обидната дума и най-сетне я откри:

— Оригинално…

Сак-Вюитон се покатери в колата възторжена.