Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Бегинажът в Брюж представляваше град до града. Обграден от вода и по-лесно достъпен за патиците и лебедите, отколкото за хората, той се издигаше като остров сред къщите. Щом човек минеше през арката на мостчето, навлизаше в изпълнен с покой вътрешен двор, където растения и сгради съществуваха заедно в хармония. В средата на постройките и надвиснали над фасадите, растяха дървета като колони на природна катедрала, процеждащи светлината през разлистените си стъклописи, усилващи звука на птичите песни и призоваващи човека да погледне към небето и да се вглъби. Това място, което навсякъде другаде биха покрили с павета, тук бе оставено на гора, и от праговете си жените от бегинажа можеха да виждат своите съседки между дънерите.

Когато Ан се отделяше на брега на реката или под липата, никой не идваше да я притеснява. Щом човек си вършеше задълженията, пансионерките приемаха различията в поведението; тъй че тук вместо да страда от това, че е различна, Ан се задълбочаваше в своето своеобразие. Мисълта й, открила най-сетне време да се развие, набираше височина.

Под влиянието на Брендор и на Великата Госпожица тя започна да записва своите стихове. Всеки път когато положеше стиха на хартия, заявяваше, че не е удовлетворена.

— Не е точен.

— Напротив — отговаряше Брендор, откривайки стиховете с вълнение.

— Не.

Щом навлезеше в сърцевината на съзерцанието, вгледана в лазура, потънала в наблюдаване на рибките, или в проследяване на полета на птиците, тя не виждаше нито едните, нито другите, а енергията, която ги пораждаше, радостта, която носеше живот, опиянението от съзиданието. Под благотворната липа тя се отделяше от всичко: първо от себе си, после от материалния свят, а след това, в жарката кулминация на изживяването, успяваше да избяга и от думите, от идеите, от понятията. Оставаше само онова, което усещаше. Имаше чувството, че се разтваря в безкрайната светлина, която тъчеше платното на космоса.

— Брендор, думите не са били измислени само да отразяват света, те описват съществата и слагат етикет на вещите. А аз бягам, минавам отдолу, отгоре, зад тях и се крия в невидимото… как да го опиша?

— Както го правиш сега.

— Няма думи, които да изкажат невидимото.

— Има, думите на поезията.

— Думите ми остават неточни и смътни. А оловно-тежките картини съгрешават, защото се отнасят до материалния свят.

— Не, Ан, една плодовита картина надхвърля материалния свят, щом се отнася до отвъдното; тя създава игра на сравнения, както фасетите на обработения диамант.

— Няма значение. Моят език ми позволява само грубо приближение. Дали се дължи на фламандския? Дали щях да се справя по-добре, ако говорех латински? Или гръцки?

Ан все продължаваше да пише, но реши, че никога няма да успее да хване под перото си подходящите изрази.

Вечерта Великата Демоазела и Брендор с наслада четяха страниците:

Когато Ан си отиваше, те си позволяваха да изразят похвалите, които тя никога не би търпяла.

— Тя е мистична поетеса! — възкликваше Великата Госпожица.

— Кой е говорил по-добре за Господ, когото срещаме вътре в себе си?

— Рядко съм срещала тъй чиста вяра.

Сега Ан се съгласяваше и признаваше, че стиховете й говорят за Бог. За пореден път това бе само въпрос на думи, на онези тромави, несъвършени думи, и ако хората, които най-силно тачеше — Брендор и Великата Госпожица, — ценяха написаното от нея, защото то описвало Бог, нека тогава да е Бог! Всяка дума подхождаше, доколкото никоя дума не бе подходяща.

Ан ходеше набожно на литургията в неделя, молеше се и пееше заедно с жените от бегинажа, и понесена от пламенната вяра, която я обгръщаше, бе щастлива, че текстовете й принадлежат към този кръг, в който се чувстваше тъй добре.

Когато, за да я подготви за срещата с архидякона, Великата Госпожица я изпитваше върху точките от догмата, като Светата Троица или вечните мъки в ада, тя мълчеше, защото това се отнасяше до въпроси, които тя не си поставяше. За сметка на това тайнството на Светото причастие я вълнуваше силно; да, с нафората тя поемаше божественото и без никакво затруднение си представяше, че този хляб е нещо различно от онова, което беше.