Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Подробностите послушно изплуваха в паметта ми като риби, които рибарят изтегля на повърхността, отначало подозренията ми, въпросите, които ме бяха налегнали твърде рано, а сетне държанието на моите родители, погледът им, в който сякаш разчитах едновременно обожание и боязън, като да бях бомба, която ще избухне в ръцете им.

Защо толкова често прикривах истинското си родословие? Дали за удобство или от безразличие? Според Калгари, тъй като безразличието не съществува в тълкуването на паметта, съм крила произхода си поради някаква полза.

— Сега — заключи Калгари — по-добре разбирам общото ви поведение: никога не се чувствате легитимна. В обществото или пред съпруга натрапливо ви преследва мисълта за самозванството, смятате, че трябва да мълчите, да слушате другите, мислите, че Франц е сбъркал съпругата си, и накрая ще се усети за това. Тези страхове идват от първоначалната ви позиция, тази на осиновено дете, което получава незаслужена топлина, неоправдана по кръвна линия.

Е, Гретхен моя, не е ли блестящ моят мил Калгари? Никой не бе прониквал тъй дълбоко в мен.

Сега, след месеци лечение, щом се обърна назад към живота си като госпожа Фон Валдберг, аз съм различна; на пръв поглед нищо не се е променило, а в действителност — всичко.

Добих зрелост. Вече не се вкопчвам във Франц като удавник за шамандура. На моменти не знам дали го обичам или го мразя, толкова блудкав ми се струва.

Франц ме дразни. Изморява ме със своето спокойствие, с доброто си настроение, с равния си темперамент, с неизменната си вежливост. Дори красотата му ме отегчава. Както казват нахаканите виенски пикли — той прилича на мечта, правилно лице, блестящи зъби, розови устни, добре сложен врат над гъвкаво и мускулесто тяло, същинско въплъщение на принца на бял кон, който сме откривали в книжките с приказки, първия мъж, за когото сме фантазирали. Само че тези приказки така и не разкриват какво са мислили Снежанка или Пепеляшка след няколко години брак — приказките свършват на прага на брачната спалня и вратата се затваря, щом влюбените се запътят към ложето. „Те заживели щастливо и имали много деца.“ Не е ли малко лаконично, за да опише цял един живот…?

Противно на думите от приказката, аз, след като стигнах до спалнята на чаровния принц, не родих деца и не съм убедена, че съм щастлива. Да, споделям го с теб, Гретхен, животът с идеалния мъж е голяма досада…

Франц е твърде предразположен към задоволство. Насладата идва твърде бързо при него, след три акорда на пианото, две реплики в театъра, щом хапне, щом завърже разговор, щом заспи, щом си легне, щом ме докосне. Имам усещането, че живея с доволно бебе, което дори не подозира, че за мен пътищата към щастието са далеч по-сложни.

Доволен, макар да е сляп.

Доволен, понеже е сляп?

Осмелявам се да засегна въпроса за съпружеската интимност с Калгари. Леля Виви е права: Все още не съм познала „заслепяващата минута“. Нашите прегръдки с Франц са приятни, но прилежни. Посредствен ритуал.

Споделих ли с теб? Отношенията ми с леля Виви се преобразиха: станахме най-добрите приятелки на света. Каква зашеметяваща жена! Тъй весела, тъй бойка, тъй свободна. По няколко пъти на седмица у тях, у нас, при шивачите, в сладкарниците или в сладоледените салони се срещаме, за да се посмеем и да се набъбрим като невидели. Тя ми разказва без никакъв свян за многобройните си връзки, и за старите, и за новите; възхищавам й се, задето със своята нахаканост и самостоятелност е превърнала един тровещ живот в тръпно приключение.

Често ходим на кафе и наблюдавам техниката, с която събужда интереса на мъжката част. Успехът й се дължи на бърз контраст: показва пълно безразличие, а след това хвърля светкавичен и настоятелен поглед към офицера или артиста, който седи през няколко маси. Тази смесица от студ и жега тъй пощурява мъжете, че тя никога не излиза от там, без да получи любовна бележка, която забързан сервитьор донася на нашата маса.

Тъй като е заразително, аз също получавам обяснения в любов, понеже някои мъже ме смятат за вятърничава колкото леля Виви, и най-вече един тъмнокос студент с черни очи, които биха изглеждали войнствени, ако не се криеха под дългите меки мигли на египетска принцеса.

Защо пиша това ли? Не знам. Вероятно заради пролетния полъх, който обгръща Виена.

Доктор Калгари — наричам го доктор, макар че ми забрани — реши, че трябва да поработим над тази материя — „нещата от леглото“ — и накрая се съгласих. Това, че друг мъж, освен съпруга ми, иска милувките да ме направят щастлива, е доста смущаващо, нали?