Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Обикновено не особено предразположена към нежни жестове, Джоана я прегръща поривисто.

— Ох, колкото те обичаме! Постоянно си правиш шегички, за да ни плашиш. Искаш да усетим колко силно държим на теб! Но щяхме да те обичаме и без да вършиш глупости.

Тонът на Джоана звучи фалшиво. Странно. В класическите сънища персонажите играят ролята си доста добре.

Ани веднага се свива в ъгълчето и започва да дебне продължението.

— Знаеш ли защо си тук?

Ани поклаща глава.

— Не помниш ли?

Ани ясно си спомня инжекцията хероин в тоалетната, както и мига, в който изгуби съзнание; всъщност в тези секунди бе помислила, че умира. Но за да разбере какво ще й каже Джоана в съня й, изигра безпаметност.

— Ами ти… попрекали. Сигурно от стреса. Страхът от преценката. Горката Ани… напразно си се уплашила от нашите реакции.

Джоана внезапно сменя поведението си, изправя се и енергично възкликва:

— Беше триумф, скъпа моя! „Момичето с червените очила“ беше приет като голям филм. Ти зашемети публиката и медиите. Браво! Вече се заговори за номинации за „Златен Глобус“ и „Оскар“… Разпространителят увеличи броя на прожекциите в кината.

За да излае всичко това, Джоана бе добавила към държанието си един вид насилена енергичност, и не се обръщаше към Ани, а към някой друг, на двайсетина метра оттам.

Ани хвърли поглед наоколо. На кого ли говореше Джоана? За кого ли бе предназначено нейното шоу на пресаташе, стигнало върха на професионалния си живот?

— Жалко, че не можа да се качиш на сцената. Хората те чакаха и аплодираха прави. Само Зак и Табата Кер се възползваха от това.

Табата Кер ли? Джоана й казваше Сак-Вюитон. Следователно ставаше нещо странно.

Ани хвана един поглед на Джоана, който й изясни нещата. Тя се бе загледала в най-близката до нея камера, а след това, сконфузена от грешката си, бе свела очи. Значи Джоана знаеше, че ги снимат, и се напъваше да играе естествено.

— Какво става, Джоана? Защо има камери?

Джоана се поколеба, взе мобилния и набра един номер. Прекрати мазното си поведение и запита сухо:

— Е, и какво да правя?

Отвърна й пращене.

Джоана продължи.

— Ясно.

В същия миг Ани усети промяна в атмосферата. Огледа се и забеляза, че червените светлинки над камерите бяха угаснали.

Джоана седна и придоби не тъй престорено поведение.

— Ани, затънала си в лайна, но аз оправих нещата.

— Моля? И от лайна ли разбираш?

— Превръщам лайното в злато. Някога на това му викаха алхимик, а днес — добър агент. Слушай, просто е: тъй като след инцидента на „премиерата“ няма как да скрием твоята зависимост от алкохола и наркотиците, избрах да те превърна в модел.

— Модел за какво, дяволите да го вземат?

— Модел за разкаяние. Ще оздравееш, Ани, ще се лекуваш, и не само заради себе си, но и заради другите. Ще покажеш добрия път и ще обясниш на младите и на техните убити от мъка родители, че човек може да се измъкне.

— Да се измъкне от какво?

— От наркотиците. От алкохола. От зависимостите.

— Изглеждаш ми доста самоуверена.

Джоана я загледа, поколеба се, прегърби се и възкликна с рязък тон:

— Подписах.

— Ти ли?

— Подписах. Ти падна публично, ще се наложи и публично да се изправиш. Ако не искаш кариерата ти да иде по дяволите, нека направим зрелище от твоето съживяване. „Американ Тиви“ са съгласни.

Тя се наведе към Ани и й пошушна на ухото:

— Четири милиона долара. А ако изчислиш печалбите от пресата, ще станат двойно.

Тя се изправи, горда от себе си, усмихна се като щастлива акула и твърде различно от псевдотоплото разнежване, което бе белязало влизането й в стаята.

Ани не реагираше, още повече, че се чудеше дали тази сцена се развива насън или наяве. Чудовищността на предложението всъщност не даваше никакъв избор, неморално като кошмар и жестоко като реалност.

Прилагайки правилото „Мълчанието е знак на съгласие“, Джоана хвана мобилния.

— ОК, давай. Продължаваме.

Четири секунди по-късно червеният караул на камерите отново светна.

Джоана отново извади медения гласец, намери начин три пъти поред да произнесе името на филма „Момичето с червените очила“, а след това шумно се изнесе.

„Каква слаба актриса“ — помисли Ани, докато наблюдаваше излизането й.

В това поне беше сигурна, а останалото си остана хаос.

На свой ред в стаята влезе доктор Шиниъд. Тъй като искаше да изпъкне на екран, този път не се бе обградил с рояци асистенти, и само двама млади го следваха на почетно разстояние, като бодигардове, подчертаващи значимостта на придружаваното лице.