Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Без капка колебание, Ан бе раздрала фустите си, за да ги хвърли върху ранената жена, да я убие и да потуши огъня, който я поглъщаше. Обезумялото горящо тяло пищеше, гърчеше се и се бореше, бълваше ругатни, удряше Ан, оскърбяваше я, но Ан удържа и успя да овладее едновременно пламъците и братовчедка си.

След това, докато мъжете от квартала се бореха срещу разрастването на огъня по цялата улица, тя стана и проявявайки непозната дотогава властност, заповяда да отнесат Ида в болницата „Свети Йоан“. Докато мъжете търсеха дъски, а после стъкмяваха носилка, тя донесе вода от канала, отново накваси фустите на Ида, а сетне се увери, че не е останала ни една искра по роклята или в косите й.

Двама червенокоси великани търкулнаха Ида на носилката и макар тя да продължаваше да пищи, на бегом я отнесоха.

— Страшно я боли — рече първият, като чуваше как Ида вие при всяко друсване. — Да спрем в манастира на Корделиерите. В лечебницата има много добър лекар.

Няколко улици по-натам, те почукаха на портата.

Себастиен Меус подаде глава.

— Това е най-добрият лекар в Брюж — прошепна здравенякът на Ан.

Себастиен Меус не им натякна, задето са го събудили през нощта, разбра за какво става дума и отвори укрепената врата, като им показа едно място в хосписа „Свети Козма“. С помощта на здравеняците постави над агонизиращата един леген и помоли Ан да изтича до кладенеца за вода. Щом направи това, той отвори някаква пластина и пусна водата да изтече като дъжд върху различни точки на тялото й.

Цял час тичаха така, от кладенеца до легена, за да обливат Ида, която най-сетне, между два залпа от ругатни, започна да стене по-слабо.

Тогава лекарят внимателно разкопча подгизналите й дрехи и ги отдели от кожата, като се мъчеше в бързината да не отлепи и нея. След това донесе гърненце с някакъв мазен мехлем и колкото може по-нежно, го наложи върху изгарянията.

В разгара на мъченичеството Ида пищеше и бълваше ругатни, но нито лекарят, нито Ан чуваха безсрамните думи, непристойна проява на нейната болка.

След утренята, когато зората пукна, Ида, на края на силите си, заспа. Ан бдеше над нея, сякаш нейната загриженост можеше да й помогне да оздравее. Държеше я за читавата ръка и се опитваше да й вдъхне своята сила и енергия.

По обедната служба, извикан от един помощник на лекаря, дойде свещеник с намерение да даде последно причастие на Ида. Тя излезе от съня си в мига, в който божият човек се надвеси над нея, и очите й го изгледаха с ужас. Ако бе видяла дявола, нямаше да реагира по-различно. Тя възнегодува и се надигна да избяга.

Свещеникът й заговори благо. Щом разбра, че скоро ще напусне този свят, тя внезапно възкликна:

— Искам да се изповядам!

Свещеникът поиска да остане насаме с Ида.

Лекарят, чираците, болногледачите му и Ан се оттеглиха. На прага Себастиен Меус задържа девойката.

— Остани тук.

— Моля?

— Остани в тази стая. Скрий се зад някоя греда. Ако болката се възобнови, трябва да я облекчиш със студена вода или с мехлем. Поверявам я на теб.

А сетне, тъй като нареждането му следваше да бъде изпълнено, затвори вратата:

Ан седна в една ниша в стената, та нито свещеникът, нито Ида да забележат присъствието й.

Ида сграбчи божия служител за гърлото и извика:

— Аз подпалих къщата.

Ан се сви. Какво? Щеше да чуе изповедта на Ида, така ли? Опита се да си запуши ушите.

— Да, запалих съборетината, за да отмъстя на онази тъпачка, майка ми. Искам да страда. Искам да си плати за злото, което ми е причинила.

Въпреки всичко, Ан чуваше. Примири се да слуша братовчедка си.

А тя, кипнала в злоба, обясни на свещеника, че понеже майка й не я смятала за красива, никога не й била предлагала кандидати. Затова била принудена сама да си търси ухажор: но — „знаете ги мъжете, отче“ — те се били възползвали…

В този миг от своите признания Ида се промени. Досега се бе държала като жертва, а сега се превърна в сладострастна фурия, по-похотлива от сатир, и заизрежда пред обхванатия от паника свещеник сексуалните фантазии, които бе осъществявала с мъжете, понякога с по няколко наведнъж.

Наложи се Ан да понесе разказите на Ида, която бе прекрачила границите на честта, за да покаже, че е съблазнителна и че майка й е грешала.

Непорочната Ан трябваше да бъде стъписана, а стана обратното: облада я жалост. Колкото повече мръсотия изливаше Ида — а тя разказваше с явно удоволствие, — толкова повече нежност изпитваше Ан към своята братовчедка. Зад безочливата, разюздана и развратна Ида, зад отмъстителната подпалвачка тя виждаше малко момиченце, претъпкано с въпроси и потънало в съмнения дали се харесва на мъжете и най-вече на майка си. Какъв шеметен път… С основание наскърбеното някога дете се бе превърнало в престъпна харпия. Ако Ан го беше разбрала навреме, вероятно щеше да й наложи да надмогне тази гледна точка и да си върне вярата в себе си. Ан изпита вина: макар да бе прекарала години до нея, тя не бе разбрала нито какво вълнува ума й, нито какво съсипва сърцето й.