Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Отново леглото. Не е удобно.

Около матрака й има стая от светло дърво. Кой ли е хотелът?

Сякаш всмукана нанякъде, Ани се понася на ски. Лети по нещо като тръба от сняг. Скоростта й се увеличава, тя губи контрол, вижда зад себе си кола във формата на гъсеница, от която брадати мъже крещят „варда“. Ще я хванат. Вижда, че е заклещена в някаква писта за бобслей. Те връхлитат върху нея. Какво да прави?

Леглото.

Уф…

Сигурно това е мястото, където наистина се намира. Действителността е сънят, който най-често се повтаря, не е ли така?

Тя мобилизира силите си, за да си остане там, в леглото, и да не приплъзне твърде бързо в друго пространство.

С ръка изучава матрака. Чаршафи като цигарени хартийки. Апропо, бих запалила. Ох, тази възглавница! Дунапренена ли е? Тя предпочита гъши пера. И защо е само една?

Отваря очи. Около нея — стая в светло, леко пожълтяло дърво. А, да, това е бамбук, последният вик на модата в декорацията. Според нея цялата тази мания по бамбука намирисва на измама: как ли успяват да произведат широки, плоски дъски от кръгли стебла? Трябва все пак някой да ми обясни. Ами пастата за зъби? Как го правят това да напъхат червени ивици в бялата паста! При това без бялото и червеното да се смесват чак до края на тубата… Светът е пълен със загадки.

Идва Итън. Гот, приятен сън. Влиза в стаята и й се усмихва. Тя го гледа от леглото, той е висок колкото щраусът от предния сън.

Той сяда на ръба на леглото, погалва я по бузите, а след това й подава чаша вода.

Прав е. Тя умира от жажда.

Докато се надига, усеща, че ставите я болят и мускулите й са схванати.

По дяволите, този път е очевидно, не сънува!

Сбогом, водни и алпийски ски. Тялото й е натежало, вдървено и болезнено.

— Итън, не сънувам ли?

— Не.

— В съня ми щеше да ми отговориш същото.

— Не съм отговорен за онова, което ти казвам в твоите сънища.

Тя се замисля, защото тези думи й се струват тъй дълбоки, че не е сигурна дали разбира тяхното значение. О! Ето че нищо не успява да схване: добре дошла в истинския живот!

Итън й помага да пийне, а след това внимателно поставя главата й на възглавницата. Едва е докоснала плата, и вече навлиза в лабиринт. Някакъв капак се затваря зад нея. По завоите клечат и ръмжат булдози с оголени зъби и заради това тя няма да тръгне по интелигентния път. Упс, никога не беше забелязвала колко тези кучета приличат на акули. Приближава до едно малко момиче, което танцува, облечено като циганка и изпаднало в опиянение, задето се върти в средата на широката рокля от червена дантела. Готина дискомузика придава ритъм на стъпките й. Когато Ани се навежда, момиченцето вдига към нея две слепи очи. Да, очите на момичето са извадени и то не вижда. Ани се навежда да я прегърне, но момичето се сепва и хуква с ужасени писъци. Някаква врата хлопва.

Легло. Стая.

По-добре да си стои тук. Не е толкова оживено, колкото в сънищата.

Ани се поти. Залива я необичаен студ, студ, който не идва отвън, а по-скоро от нея самата. Тя се свива на кълбо под тъничкия чаршаф.

Знае, че наблюдават всяко нейно движение. Инстинкт на актриса. Погледи пълзят по нея, очи полепват по кожата й, уста обсъждат всичко, което тя прави.

Оглежда се наоколо. Никой. Три мебела. Един шкаф. Един телевизионен екран. Завеси затулват наполовина прозореца.

Безспорно няма никого.

Защо ли усеща дебнещо присъствие?

Отново потъва в отегчителен сън, който вече е сънувала стотина пъти: трябва да изпее арията на Кармен, макар никога да не е учила тази опера. В кулисите, без да се показва, докато оркестърът и хорът репетират, тя навлича яркочервена прилепнала рокля, закичва косите си с лилия, а след това се присъединява към тенора пред публиката. Невероятен глас излиза от гърдите й, глас, който тя не познава — свободен, плътен, пищен, който смазва гласа на партньора й с по-дълбоката си теситура. Мъжки глас ли е? Докато размахва кастанетите, се сеща, че е пропуснала да обезкосми мишниците си. Каква катастрофа.

Ох… отново леглото.

Така, дали навлеците са си тръгнали? Не. Нещо лепкаво сладни по кожата й.

Кой ли я шпионира?

Тя се привдига при вида на една камера в левия ъгъл на тавана. Червена светлинка показва, че камерата работи.

— Снимат ме!

От другата страна също. И в онзи ъгъл пак. Започва бавно да брои. Пет камери. Не по-малко от пет.

Джоана влиза екзалтирана.

— Как е моята миличка?

Ани намира за неестествено агентката й да се радва чак толкова силно. От което си прави извода, че отново сънува.