Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Леля Годеливе и двете й братовчедки идваха редовно да я видят. В началото Ан се възпротиви, като каза, че тя ще ходи до тяхната къща. Но по намеците им разбра, че Ида не би приела това вмешателство, пък и посещенията в спокойния двор на бегинажа умиротворяваха леля й и братовчедките.

Ида все повече тревожеше Годеливе. Както го беше заявила по-рано, младата жена се бе захванала да докаже, че се харесва на мъжете. Ако преди им скачаше на главата, за да си говорят, сега скачаше в ръцете им.

— Истинска шафрантия, малка моя Ан, луда за връзване. Стига й едно намигване, и тя казва „да“. Няма нужда да й говорят учтиво, още повече пък да я молят, ляга си на първо поискване. Разбира се, срам ме е, защото никога в семейството не е имало такова чудо, но най-вече ме е страх. Така се е разбесняла, имам чувството, че търси… най-лошото.

— Какво би било най-лошото, лельо Годеливе?

— Не знам. Но тя ще си го намери! О, добре, че другите ми, миличките, не вървят по нейния път.

Хадевейх и Бенедикт, излети в калъп, различен от Ида, растяха спокойно, радостно и послушно. От двете каки те се възхищаваха на Ан.

— Моли се за нея, Ан, умолявам те. Моли се за нея.

Ан объркана кимаше с глава. Не успяваше да иска услуги от Господ. Разбира се, понякога бе отправяла молби към Създателя във вечерите, когато се бунтуваше, и в дните, когато страдаше особено много, но знаеше, че тези молби са само етап, долните стъпала на стълбата, а по-нагоре имаше нещо по-добро: обожанието. Целта на молитвата не е да иска, а да приема.

Непохватно се опита да мисли за братовчедка си и с мисъл да й изпрати силата да не съгрешава повече, но скоро се отказа — ако не се съмняваше, че Господ чува, се съмняваше, че Той ще се намеси.

Господ блестеше с блясък, до който хората трябваше да стигнат, Той не представляваше личност, която да молим, да увещаваме и да убеждаваме.

Тя ненавиждаше пазарлъците с Господа. Още от детството си все това бе гледала: грешници, които обещаваха да се поправят в замяна на някаква милост, безпътници, които се канеха да се покаят, ако Господ ги закриля. Най-нечиста от всичко й се струваше практиката на индулгенциите: хората откупваха чрез милосърдни жестове — молитви, литургии, парични дарения — намаляването на времето им в Чистилището. Това, че изобщо може да се сложи цена на греховете, вече я шокираше, но че някой можеше да води счетоводството на Отвъдното, вече я скандализираше. Първо, тя не вярваше в Чистилището, това междинно място между Ада и Рая, където човек изчаква своето заминаване — само свещениците говореха за това… В името на какво? Познаваха ли това място, бяха ли ходили там? Кой пътешественик им го бе описал? Пък и в това осребряване тя разгадаваше как алчността дои страха. Каква връзка може да има между една душа и едно екю? Дали шумът от падащото в касичката злато можеше да промени небесата? Очевидно тези пари финансираха строежа на църкви — и най-лошото — разкоша на клира. Според Ан, както човек нищо не може да иска от Господа, тъй и не се пазари с Него.

Една нощ се събуди обляна в пот: нещо ужасно се случваше в този миг. Тя скочи от леглото, дъхът й стана пресеклив, набързо се облече и изтича навън.

Бегинажът почиваше в мрака. Дори блещукане на свещ не позлатяваше някой прозорец. Жените сънуваха в мир.

Заби някаква сънена камбана.

Да не беше сънувала?

Щом вдигна глава, по многото пропуквания високо в клоните и по забързания начин, по който птиците излитаха, отгатна, че и животните бяха усетили опасност.

Прекоси гористия двор и стигна до стените на ограждението. От тази граница видя, че и патиците са развълнувани.

Какво ли ставаше?

Нямаше как да излезе, защото нощем залостваха дебелите порти, за да гарантират сигурност за жените. Да разбуди пазачите, не й се струваше добра идея, защото да обясни, че чувства неясна опасност заедно с патиците, катеричките и гаргите, щеше да й навлече присмех.

Тъй че реши да изкачи каменната стена.

Щом стигна най-горе, видя в далечината червено зарево.

На хоризонта се издигаха пламъци и опожаряваха небето.

Тя чу писъци на жени, камбани, които биеха тревога и оп! вдигай! на мъжете, които носеха кофи с вода.

Различи квартала, в който бушуваше бедствието и в миг разбра какво е положението: ако някакъв нюх я бе вдигнала от постелята, то бе защото ставаше дума за къщата на леля Годеливе.

Тя пъргаво скочи от стената извън бегинажа, влезе в студената вода, преплува я, стигна до брега, а след това, без да губи време да си изстисква дрехите, се затича по тъмните улици. Докато приближаваше огнения ад, започна да среща жители на Брюж, които ставаха от леглата, за да помагат. Една сграда, която гори насред града, поглъща десет други. Ако не реагираха енергично, целият квартал щеше да изчезне.