Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— Валсове?

— Валдберг.

— Вечеря?

— Мълчание.

— Мълчание?

— Кристал.

— Стъкло?

— Чистота.

— Евреин?

— Пронизващ.

— Франц?

— … ами…

— Франц?

Е, да, странно, но при някои думи не успявам да отлепя. Или блокирам, или се колебая. В тези случаи чувам как перото на Калгари дращи като побесняло по бележника му зад мен. Когато го моля да ми обясни смисъла на тези упражнения, той ми казва, че умът се разкрива в асоциациите, които прави. При мен стъклото представлявало идеал за морална чистота — напълно съм съгласна, макар тази забележка никак да не допринася да се излекувам от треската си по стъклените топки! Понякога умът се люшка: това показва, че цензурата, която извършва подбора, отхвърля нараняващ, агресивен или плътски импулс. Следователно, когато в съзнанието се появи бяло петно, това означава, че умът изпитва цялостно смущение и че никоя инстанция не се опитва да отговори.

Макар да намирам обяснението за блестящо, си позволявам да оспоря всеобхватната му непогрешимост. Когато не реагирам на „Франц“, в главата ми не идва нищо друго освен „Франц“… Това ли да отговоря? Повтарянето на думата не е по правилата на играта. Нещо повече: ироничното лице, което ми показва Калгари, докато се оправдавам, ми отнема всяко желание да продължавам.

Сигурно ме намираш за лекомислена, Гретхен моя, и се надсмиваш над заниманията ми? Все пак, повярвай ми, или по-скоро довери се на доктор Калгари, защото често след несвързаните ми думи, той ми показва свързани един с друг елементи и тези прозрения ми носят истинско умиротворение.

Например, онзи ден се върнахме към килимите, които красят — ако може да се каже така — неговата чакалня. Припомням ти, че става въпрос за един диптих „Отвличането на сабинянките“ и „Завръщането на сабиняните“. На първата, римляните, на които не достигали жени в техния град, похищават жените на съседите си, сабиняните, и се вижда прекрасно как жените отблъскват своите похитители. На втората присъстваме на завръщането на сабиняните, няколко години по-късно, когато са успели да се въоръжат наново: те се опитват да си приберат жените, но и този път, парадоксално, сабинянките се противят; вкопчени в римските си съпрузи и в ръце с децата, родени от тези насилствени връзки, не искат да си тръгват. Всеки път когато ги погледна, ме обхваща ярост.

— Защо не ги харесвате, Анна?

— Тези жени нищо не са направили, нищо не са поискали, те са само потърпевши. Каквото и да се случи, те са винаги жертви. Мъжете определят съдбите им според своите нужди или поради чувство за реванш. Жените не само съществуват единствено заради мъжете и чрез мъжете, ами на всичкото отгоре мъжете се отнасят зле с тях. Ако не мога да търпя „Отвличането на сабинянките“, нямам никаква търпимост и към „Завръщането на сабиняните“. Онова, което ме шокира във втория епизод е, че жените отказват да се освободят и се вкопчват в онези, които някога са ги похитили и обладали насила. Още по-зле, вместо оправдание, сочат бебетата, произлезли от това изнасилване. Те приемат насилието, извършено над тях, и са се превърнали в съучастнички на своите палачи.

— Сърдите ли им се?

— Не, съжалявам ги. Сърдя се на мъжете.

— Чувствате ли се близка с тези жени?

— Моля?

— Много добре ме чухте.

— Никога не съм преживявала насилие от този вид.

— Но начинът, по който разказвате историята им, е доста изразителен. Прочитът ви на тази картина вади на светло съответствия с вашия живот. Според онова, което ми доверихте, детството ви е било много щастливо, живели сте безгрижно на село, докато идват да ви вземат, за да се омъжите. Не се ли чувствате като отвлечена сабинянка?

— Това е… прекалено.

— Според вас, какво би трябвало да направят сабинянките, щом пристигнат в Рим?

— Да избягат.

— Мислили ли сте да избягате от брака с Франц фон Валдберг?

Замълчах. Той продължи:

— Разбирате ли, че те са заобичали своите похитители?

— Може би… ако не са били отвратителни грубияни.

— Разбира се. Като Франц.

— Точно така.

— И все пак, скъпа Анна, в тази картина има нещо, което ме заинтригува. Тези жени не са имали деца при сабиняните, родили са ги чак с римляните.

— Да, човек има чувството, че са били девствени преди отвличането. Чрез насилието, упражнено им от римляните, те са преминали от състоянието на девойки в това на жени.

— Това преминаване винаги ли е насилствено, Анна?

Отново замълчах.

Мина дълъг миг. Той продължи: