Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— Досега писала ли си стихове?

Ан се обърна поривисто към монаха и се сопна:

— Откъде знаеш?

Брендор се развесели от нейната пламенност и му стана драго, че е отгатнал.

— Нищо не знам, само ти зададох въпрос.

Ан протегна крака и потърка длани в един грапав корен; бе щастлива да му довери това и сега се отпусна.

— Да, често пиша стихове. Редя и местя думите в главата си.

— А след това записваш ли ги?

— Не.

Беше подхвърлила отговора като нещо очевидно, без да подозира изненадата на Брендор, който възкликна:

— Значи ги изгубваш? Жалко.

Сега пък тя се изненада:

— Щом веднъж ги довърша, ги уча наизуст.

И добави:

— Така е по-добре, нали? Листът може да се изгуби. Не и паметта.

— Напротив!

Разтревожена от тона на Брендор, тя се вгледа в него; а той обясни:

— Паметта, разбира се, се губи по-трудно от лист, но се губи. Един ден твоят стих ще изчезне, било когато годините объркат ума ти, било при твоята смърт.

Тя се засмя успокоена:

— Няма значение; стихът също ще е изживял живота си.

Той се престори, че се съгласява.

— Можеш ли да ми кажеш някой от тях?

Очите на Ан се завъртяха в орбитите и тя поаленя; Брендор я молеше да направи публично достояние нещо много лично, един вид дете, което тя носеше, търпеливо оформено от мислите й и на което отдаваше прекомерни грижи!

Много развълнувана, тя реши да приеме, но минаха няколко минути, преди гласът й с вкус на пресни плодове да започне да отронва стиховете:

Брендор прие стиха в изпълнено с топлота мълчание и с усмивката си я накара да почувства, че е харесал както стиха, така и смелостта й да му го изрецитира.

Тя отново се изчерви.

— Благодаря ти, Ан. Звучи много точно. А за кого говориш.

— За любимия.

— Любимия ли?

— За силата, която нахлува у мен от вечерта до сутринта, за силата, която ме прави по-добра и ме подтиква да бягам от злото или от посредствеността. Преди малко, когато дойде при мен, аз бях с него.

— Разбира се.

За миг Брендор остана като онемял.

— Може ли да го запиша?

Ан се съгласи. Взеха лист и мастило от икономката на бегинажа и Брендор записа думите й под нейна диктовка.

Тази вечер развълнуваният Брендор се отклони от бедняшката си диета и въпреки обета за бедност и въздържание влезе в един хан, хапна рагу и пийна подкрепителна напитка. Имаше нужда да се върне в човешкия свят, в света отпреди религиозното си посвещение, в свят, изпълнен с миризми, шум, пушек и солени шеги.

От какво ли беше развълнуван? Не от това, което разбираше, а от онова, което не разбираше — нещо в текста на Ан му убягваше.

Облакътен на лепкавата маса, отпивайки от мътната хмелова бира, която постепенно заместваше ечемичената, той четеше и препрочиташе стиха. От многото предъвкване накрая го научи наизуст.

— Е, калугерче, изглеждаш ми умислен?

Съдържателката, пищна фламандка с червендалести бузи, се бе обърнала към него с желанието да си бъбрят.

— Уча един стих.

— Прочети ми го! — Възкликна тя. — Луда съм по поезията. Тук не ни се случва често.

Брендор поизпъчи гърди.

— Ще направя нещо по-добро — ще ти го изрецитирам.

— Ти ли го писа?

— Не. Една жена.

Съдържателката седна срещу него, обкрачила табуретката, и се облегна на масата, подпряла глава на ръцете си и предварително запленена.

Брендор произнесе стиха кротко, като придаде на всяка дума нейната тежест. Щом завърши, съдържателката му намигна.

— Мръсник си ти!

— Моля?

Тя стана, едновременно възбудена и разочарована.

— Четеш ми стих за твоята любима.

— Съвсем не!

— Да, да, стоиш настрани и мърмориш думи като молитва. Можеше да бъдеш по-искрен от самото начало, нали така? Няма да те съдя, знам, че преди да станеш монах, си бил мъж. И че все още си такъв. Как се нарича твоята русокоска?

— Но…

— Този стих е мъркането на любовница, която говори за своя любим. Как ти е името?

— Брендор.

С откъслечните си спомени — тя не знаеше да чете — тя разположи Брендор в ролята на онова, което Ан наричаше „любещия“: