Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Джоана се втренчи в нея с маска на презрение, която вкаменяваше лицето й.

— И каква е разликата?

Ани повдигна рамене. Все едно да обясняваш цветовете на един слепец… Смяташе, че трябва да прекрати този разговор, но не се решаваше:

— За разлика от теб, Джоана, аз не приемам един напълно провален личен живот.

— Не ти позволявам. Синди и аз, ние…

— Синди и ти си подхождате, защото сте съдружнички. Онова, което ви свързва: амбицията. Вашият наркотик: работата. Целта ви: парите.

Джоана се размърда на стола.

— В това няма нищо гротескно. Ами ти, Ани, твоята цел каква е?

— Не и парите.

— Казваш това, защото печелиш много.

— Ако не печелех, щеше да твърдиш, че го казвам напук.

— Много добре. Тогава каква е твоята цел?

— Ами, именно, нямам никаква представа.

Джоана се втренчи в нея, като се питаше дали я предизвиква, или й се подиграва. Щом разбра, че е била искрена, въздъхна…

Ани знаеше, че не става въпрос за съчувствие: Джоана бе въздъхнала с мисълта: „Какъв занаят!“ Но да помисли човек, че тя ще изостави битката, означаваше да не познава акулата.

— Ани, ще се превърнеш в парцал. Засега младостта ти пречи на тялото да отрази нездравословния ти начин на живот, но скоро…

— Скоро ще съм мъртва.

— Така ли? Това ли е твоят план? Надяваш се да го играеш падаща звезда, като Джеймс Дийн или Мерилин Монро, така ли? Да бъдеш илюстрация тип „Те ни напуснаха на върха на слабата“ и да си създадеш легенда, така ли?

— А защо не? Имам усещането, че тези двамата са били същите нещастници като мен.

— Потвърждавам. Само че преди да заминат, представи си, си направиха труда да снимат достатъчно филми, за да захранят бъдните времена. Без два-три шедьовъра, четири-пет свестни дългометражни филма и двайсетина бози, рискуваш да си умреш залудо, душко. Твоят багаж за вечността все още е лекичък.

Докато редеше тези разсъждения, тя се подхилкваше.

За Джоана да говори сурово, означаваше да говори истината. Прагматична и вътре в нещата, тя толкова силно се боеше от умиление, лъжливи очи, лицемерна услужливост и блажен оптимизъм, че прилагаше безчувствието като някаква добродетел. Да изглежда антипатична, й се струваше истински начин да се обръща към хората — така заявяваше, че не лъже. Всеки миг тя използваше грубостта като доказателство за искреност, а песимизма като признак на интелект.

Тази вечер бе донесла на Ани обратното на онова, от което тя имаше нужда.

Още повече, че Ани не желаеше повече да отговаря — освен, че мразеше да спори, циничната уста на Джоана омърсяваше темите, които й лежаха на сърце.

— Добре, Ани. Да не продължаваме нататък, ще се изпокараме, а това е последното нещо, което искам. Да останем при конкретните неща.

— Добре.

— Обещаваш ли да спреш алкохола?

— И на мен ми се иска.

— Наркотиците.

— Още повече.

Джоана се усмихна.

— Ами това е. Нищо сложно. Сега, щом искаш — можеш.

За нейната агентка поведението на Ани произлизаше от някаква прищявка: клиентката й се друсаше, за да привлече вниманието, и поркаше, за да й се скарат. Детска й работа…

— Предлагам ти да започнеш да тренираш още тази вечер. След три дни е премиерата на „Момичето с червените очила“. Успях да убедя Орландо да ти изпрати не адвокатите си, а роклята: значи за тоалета ти ще се справим. За сметка на това, трябва да се опиташ да останеш с ясна мисъл. След три дни киножурналистите, фотографите, критиците и репортерите ще бъдат там; много е важно да се покажеш блестяща, жива и на място.

— Заклевам се.

Ани я изпрати до вратата и я прегърна повтаряйки, че най-големият късмет в живота й е, че я е срещнала, и че нейното приятелство е преобърнало живота й, и й поръча да предаде нежните й поздрави на Синди.

Джоана едва не се изчерви под двата милиметра бежов крем.

Няколко секунди след тръгването й, Ани се отправи към хола. Отвори барчето и преброи бутилките. Между бърбъна, уискито, арманяка, джина и шерито, имаше още шест пълни бутилки.

Прекрасно.

Хвърли ги в един кош, който обикновено служеше да реди в него цепениците през зимата, взе го под мишница, а след това си отиде в стаята.

Там остави резервите до леглото и си легна. Целта й ли?

Ако не я знаеше за живота си като цяло, знаеше я за близкото си бъдеще.

Три дни…

Тя отвори първо бърбъна.

За три дни имаше време да постигне своята цел: етилна кома.

На Ан започваха да й допадат срещите с Брендор.

Разбира се, още откакто го бе срещнала, бе обикнала този рус вълк, този мършав монах, и бе отгатнала под вехтото му наметало душа, мека като средата на хляба. Под заплашителната си външност, под извънмерния си ръст, кокалесто лице и безпрекословен глас, странникът приютяваше, напук на изпълнената си с решимост сила, удивяващ се, любознателен ум.