Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

„Трябва да си върна силите. Бързо! Иначе няма да успея да кажа на Дейвид дори «Добър вечер!»“ По средата на стълбите, които водеха към подземието, се почувства по-добре; измъкваше се от шумотевицата, за да навлезе в свят, в който оставаха само отгласи и глух кънтеж през стената. Тръгна си от голия, ехтящ и безмилостен дансинг, и се спусна в приглушените, задушевни подземия на дискотеката, а там откри различна атмосфера, лабиринт от прегради, коридори, влага, телесни миризми и полумрак.

Тук, под червената светлина, която опростяваше лицата, тя различи обичайните лица, Боб, Роби, Том, Присила, Дрю, Скот, Тед, Ленси… Изтъпани се пред Бъди, белокож, облечен и фризиран като негър, с увиснал панталон, пъстра риза и коса на расти:

— Бъди, да си ми приготвил случайно десерт?

— Да, скъпа. Снежнобял.

— Прекрасно.

— Колко ще ми дадеш?

Тя измъкна банкнота от клина си.

— Стотачка.

Той й подаде пликче.

— Ето.

Не му благодари, защото знаеше, че я е преметнал, грабна пликчето с кокаин и се затвори в женската тоалетна.

От миниатюрната чантичка, която висеше от лявата й страна, хваната със златиста белезница, тя извади огледалце и сламка, разстла праха и го зашмърка.

— Аах!

Дейвид можеше да се появи, тя щеше да има сили да го приеме: уф, току-що бе спасила бъдещата си авантюра.

Докато прекосяваше коридора, тя изчисли: беше спала с почти всички момчета, които бяха там, облегнати по стената с мобилен телефон в ръка. Освежена, Ани им се усмихна на минаване. Отговориха й по-малко от половината. Тя се възмути вътрешно: „Само добър вечер, при условие, че сме се чукали! Ама че ларви…“ Нито един не я бе задържал. Нито един не се бе борил, за да я спечели? Защо ли?

Спъна се в някакво препятствие на пода — едно момиче повръщаше — и се вкопчи в първия твърд предмет, който й се мерна. Беше Том, тъмнокосо момче с тридневна брада, много грижливо поддържан в стил естествено чорлав, който претендираше, че е специалист по медитация, претекст, под който да трупа връзки с жени. Ани бе увеличила неговата колекция за една или две нощи.

— Я, Том, точно на време. Аз добър улов ли съм?

Той подсвирна, сякаш му бяха дали математическа задача.

— Не си усложнявай живота, Ани.

— Тоест?

— Ти си лесен улов.

Той потърка бузи: беше решил трудно уравнение.

Тя настоя:

— Оценка?

— Средна.

— Само толкова?

— Средната си е съвсем наред.

— Нито добре, нито зле. Защо не ми даваш повече?

— Защото ти не обичаш да го правиш, коте.

Беше произнесъл тези думи като нещо очевидно.

Пред гримасата й на неразбиране, той продължи:

— Държиш се като мръсница, но не си. Даваш си задника, но не си падаш по задници. Нито по твоя, нито по този на пичовете. Просто си придобила навици и толкоз.

— Навици ли?

— Навика да се чукаш. Навика никога да не отказваш. Но това не те прави добър улов.

— Леке! Минава ли ти през ум, че точно ти си среден или дори че никакъв те няма?

— Хм, не че се хваля, но май не точно това съм чувал за себе си…

За него разговорът беше приключил и той си тръгна. Ани прехапа устни: знаеше, че сред момичетата Том се радва на репутацията на несравним любовник, и дори именно заради това го бе свалила и тя.

„С Дейвид не бива да си лягам прекалено бързо. Трябва да се държа на положение. Да се дърпам!“

Това беше единственият извод, който си бе направила от този сблъсък.

Колебаеше се дали да се върне на дансинга, защото се боеше, че силите, добити от наркотика, може да се изчерпят в танца. Не беше ли по-добре да помисли какво да каже на Дейвид?

Решена да действа различно от другите дни — или нощи, — тя отиде на бара и в продължение на един час си стоя мирно на столчето, като си припяваше „не бива да си лягам с него тази вечер, не бива да си лягам първата вечер, нито на втората, нито на третата“. Убедена, че се е сдобила с нова добродетел, тя неуморно заредува джин-тониците, а възторгът й крепнеше с всеки изминал миг.

Тъй че когато Дейвид се появи, бе така просмукана от алкохол, че успя само да се изхили.

— О, Дейвид! Мислех си за теб и хоп — ето те! Сигурно имам някаква дарба, талант за магии, за който дори не подозирам.

— Мисля най-вече, че тук ми определи среща.

Тя прихна, сякаш бе произнесъл нещо адски духовито.

— Седни и пий.

— Защо пък не, в крайна сметка?

— Дейвид, много си забавен…

— Често ли идваш тук?

Тя си спомни своето намерение — да не издава, че е лесно момиче — и отговори тежко: