Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— Не. За втори път ми е.

Той кимна.

— Къде ходиш обикновено?

— Стоя си вкъщи. Никога не съм била запалена купонджийка. На такива места човек си губи времето, не е ли така? Пък и какво да търся тук?

— Момчета?

— Не ми липсват възможности да срещам момчета, ти си доказателство за това — подхвърли тя лукаво.

— Наркотици?

— Ммм? Съвсем малко за мен.

— Алкохол?

— Позна.

Макар и пияна, тя бе достатъчно прозорлива да не крие, че е пила. Той присви очи и резюмира:

— Значи рядко излизаш, нали така?

— Рядко.

Той се усмихна, без да се връзва.

— Но вестниците пишат друго.

Той говореше за жълтите вестници, които, откак тя бе навършила петнайсет, изнасяха нейните безсрамия, показваха я къркана на входа на някой нощен клуб, разказваха за арестуването й за притежание на непозволени вещества и изреждаха момчетата, които я бяха зарязали и които признаваха, че не успяват да следват ритъма на тази неизтощима купонджийка.

Разтърси я дрезгав смях.

— Не бъди наивен, Дейвид. Макар и сега да навлизаш в занаята, вече си схванал основните правила: между снимките трябва да даваш храна на жълтите вестници. В тях няма и една вярна дума. Просто мизансцен. Репортажите, в които поддържам ролята си, са режисирани от Джоана, рекламния ми агент: хората трябва да говорят за мен.

— Те направо те убиват.

— Да, но говорят за мен — възкликна тя, раздразнена, че не й вярват, когато тя смята себе си за убедителна. — Ако бях защитила докторат по приложна физика на шестнайсет, ако слагах инжекции в болница за прокажени или ако започнех гладна стачка, за да ускоря канонизирането на Барак Обама, нито едно жълто издание нямаше да се заинтересува, нито една читателка нямаше да се идентифицира с мен, нито един читател нямаше да се загледа в бедрата ми! Да говорят добро за мен… Що за дивотии! Никога нямаше да проработи.

Беше се оставила да се разгорещи. Но той не изглеждаше подразнен, напротив, смееше се с глас.

— Истинската Ани — продължи тя плачливо — се крие и се пази. Никой не я познава. Единственият, който ще я открие, е мъжът, който ще я обича. Той ще бъде единственият, първият и последният.

Сълзите й бликнаха, тя скри лице в ръце и се преви напред. Докато правеше това, имаше чувството за дежа-вю и си даде сметка, че е изрецитирала сцената от „Момичето от отсрещния бар“, мелодрама, която тя игра на живо пред камерите, когато беше на шестнайсет. Веднага се възпря. Разбира се, „Момичето от отсрещния бар“ беше пълен провал, но кой й гарантираше, че Дейвид не го е гледал? Ако се усетеше, че го поднася с огризки, щеше да се дръпне. На всичкото отгоре критиците по онова време бяха заявили, че плачовете и хленченето никак не й отиват. Самата тя не се беше харесала особено на екрана със зачервени клепачи и подут нос.

Изтри сълзите си и се изсмя.

— Метнах те, а. Номерът с горкото пияно момиче с кървящо сърце отдавна ми е на склад.

— За малко да се вържа.

Успокоен, той се наведе към нея, без да падне от високия стол, и тя се възхити на равновесието му, неспособна да направи подобна каскада. Момчето, което пиеше чиста вода, плъзна плътните си устни по врата й, стигна до мекото на ухото, захапа го лекичко, а след това измърка:

— Желая те.

Тя се замисли, трогната, докато си припомняше новото си решение: да каже не.

— Ела — рече тя и го хвана за ръка.

Той я последва, като мислеше, че ще го отведе в някое спокойно кътче. Всъщност, след една безкрайна метална стълба, те тръгнаха по въздушен мост, който минаваше над залата, нещо като решетест коридор, по който се движеха осветителите и озвучителите.

— Защо тук?

— Дейвид, нека да разиграем филм от петдесетте години. Нали се сещаш, плейбой в смокинг среща жена в дълга, лъскава, прилепнала рокля.

— Ти видя ли си дългата рокля? — рече той и посочи тясната ивица плат, която очертаваше задните й части. — Сигурно се е сбила при прането.

— Но моля те, прояви малко романтика. Дейвид, ти не си ли романтик?

Той въздъхна и сви вежди.

— Мислиш ли, че си ми определила среща на романтично място?

Тя сви рамене и посочи огромното хале, преустроено в нощно заведение.

— Това място е каквото човек поиска то да бъде. Достатъчно е да използваш въображението си. Виж, например, онзи кабел.

— Да?

— Ами той е лиана, ако пожелая това. А дискотеката се превръща в джунгла.

— Точно така — съгласи се той с лицемерна усмивка. — Аз Тарзан, ти Джейн. За това костюмът ти е по-подходящ. Да махнем още някои подробности.