Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Приближи до нея нахакано, повдигна блузката й и откри корема й, върху който залепи горещи длани. Тя потръпна, готова да го прегърне, а след това се насили да спази обета си за благоразумие.

— Виждаш ли? — възторгна се тя, отдръпна се от него и придърпа плата над пъпа си.

За секунда прекрачи парапета, хвана кабела, който висеше покрай колоната, вкопчи се в него… и се гмурна в празното с вика на човека-маймуна:

— А… и о и а… а, а, а!

Лека и въздушна, тя прелетя над дансинга, освободена от всякакъв страх. Беше се отървала от всеки товар, от миналото си, от своята слабост, от самата себе си. Чувстваше се като герой. Дейвид несъмнено щеше да й се възхити.

Люлеенето й придоби размах и тя докосна блестящата топка. Възторжено изпищя.

Звукът и пробягващата сянка накараха погледите да се вдигнат. Телата забавиха ритъма на танца. Всеки се питаше какво ли ще да направи горе момичето в чизми, хванато за жицата. Някаква нова атракция ли?

Музиката спря. Тишината хвърли клиентите в недоумение.

Те чуха еуфоричните възгласи на Ани, която хистерично коментираше и най-малкото поклащане, и тогава разбраха, че това не е спектакъл, а опасна прищявка на пияна жена.

Очевидно — но не и за Ани — маховете скоро щяха да я запратят в тавана.

— Бързо! Звънете на пожарната — изрева барманът.

Ани му отправи знак, като размаха ръка надолу:

— Ку-ку!

Този акробатичен номер разтърси кабела и ускори удара. Като видя да се приближава топката, която толкова харесваше, тя извика като майка, открила любимото си дете:

— О, топчицата ми, миличката ми сладка топчица!

Удари се в нея, изписка като победител в родео, пусна кабела и я прегърна.

Присъстващите затаиха дъх.

Топката изскрибуца, сякаш се бореше, а след това рязко се откъсна от тавана и се сгромоляса на пода, повличайки и Ани.

За щастие танцуващите се бяха отдръпнали.

Топката се разби на дансинга.

Първите спасители, които притичаха, помислиха заради едва осезаемото потрепване на тялото и стоновете й, че умиращата, просната по гръб на земята, пъшка от болка, но когато се наведоха, установиха, че сред парченцата от огледала Ани продължава да се смее, изпотрошена и весела.

Като стигна до първите дървета на гората, Ан не се поколеба.

Да върви.

Още да върви.

Да тича, щом гората оредее. Да прескача пъргаво рекичките. Да избягва фермите. Да се сгушва, когато човешки шум прекъсне птичите песни. Да си почива сред храсталака. Да сдържа дъха си. Да не потрепва от стъпките на зайци и катерички. Да избягва нападенията на глиганите. Да изчаква бракониерите да си тръгнат. И отново да тича, доверявайки се на земята, защото очите нямаха време да гледат къде стъпват нозете й.

Докато препускаше, водено повече от инстинкт, отколкото от някаква мисъл, тялото й сякаш олекваше, стъпалата й се повдигаха и като че ли не докосваха земята. Листата и клоните вече не я препъваха толкова, сякаш се отдръпваха и милваха лицето й. Копривата я щадеше.

Без умора и без боязън, девойката вървеше все напред, убедена, че гората е неин съзаклятник. Колко ли време продължи този бяг? Нямаше как да знае, още повече, че Ан чувстваше как силите й растат, и колкото повече се отдалечаваше тя от Брюж, толкова повече всяка стъпка й носеше освобождение и покоят й се възвръщаше.

Какъв късмет!

Счупеното огледало бе дало знак, че сватбата й няма да се състои. Тъй като сватбената стая се бе разчупила на стъклени късчета, а образът на годеницата се бе пръснал, Ан бе успяла да се изтръгне от бедата.

Какво облекчение, че докато пъргаво се спускаше по чамовата стълба, ни едно изпукване не я бе издало. А облекчението й бе укрепнало, щом само бе прекрачила вратата и бе вдъхнала въздуха около Сент-Андре, а след това бе усетила как джвака веселата кал под пръстите на нозете й.

Цял ден бе убягвала на опасността.

Сега, когато денят мрачнееше, Ан спря до едно поточе, потопи длани и лакти в хладната вода, разстуди разгорещените си мускули и няколко минути пи.

Какво ли може да хапне?

Засега не я мъчеше глад, щеше да се нахрани утре.

Чуруликането на врабците секна.

Слънцето се беше скрило.

Небето, изоставено от своя лазур, застина в мътно сиво. От дън горите се извиси пронизителният писък на самотен гълъб.

Ан потръпна.

Колкото повече гаснеше денят, толкова повече буковете сгъстяваха своята колонада. Студът взе да хапе.

Тя забеляза величествен дъб, който бе избутал останалите дънери около себе си. Той сякаш я канеше да се приближи и разстилаше за нея наместо дюшек своя мъх, за възглаве коренищата си, а клонките си — като балдахин на кралско ложе.