Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— Знаех си, че не си е тръгнала — рече победоносно Ида. — Знаех си, че се крие.

Вътре в себе си Ан я поправи: „Не, не се крия, чисто и просто си тръгнах“, но запази това уточнение за себе си.

Ида и годеникът й я гледаха.

Възможността да се обясни с него донесе облекчение на Ан.

— Доволна съм да те видя.

— Защо избяга?

— Не ти желая злото.

— Защо?

— Сигурно съм те натъжила или пък наскърбила…

— Защо?

Тя се загледа в катеричката, която, запънала лапички в един чатал, присъстваше на сцената и гледаше с кръглите си черни очи.

— Не трябва да се женя за теб.

— Нямаш желание ли.

— Напротив.

— Тогава?

— Но недостатъчно.

Филип пое това възражение като юмрук в корема. Ида се възмути вместо него:

— Какъв кошмар! Тя нямала „достатъчно желание“ да се омъжи за него… За кого се взема тази госпожичка? Да ги плещиш такива пред Филип! Би трябвало да умреш от срам.

— Да, срам ме е.

Ан бе отговорила с такава искреност, че злъчта на Ида секна.

Филип приближи блед и напрегнат и попита:

— Защо?

Тя сведе глава.

Той изкрещя:

— Защо?

Клепачите на Ан се изпълниха със сълзи. Тя страдаше, че така измъчва момчето.

— Не знам. Но това не те засяга, Филип, не си виновен ти.

Какво утешение само: той разбра, че Ан не му придава никакво значение. Пристъпи напред, падна на колене и взе ръцете й. Беше унизен, а упорстваше. Искаше Ан да се огъне. Дали защото я обожаваше? Или защото се срамуваше от провала? Никой не можеше да разбере дали упорството му произтича от любов или от самолюбие.

— Но щом не знаеш, омъжи се за мен! Ще видиш…

Зад него Ида хапеше устни от гняв заради упорството му, а уж беше заявил високо и ясно, че няма да се връща назад!

— Ах, тези мъже! — изръмжа тя. — И като си помисля, че смятат момичетата за ветропоказатели…

Ан изложи пред Филип необяснимото:

— Отказвам се от брака. Това е. Не такава е моята съдба. Не знам защо, но не бива да го правя. Съжалявам…

— Не съм достатъчно добър за теб, така ли?

— Ти си достоен за всяка жена.

Докато казваше това, Ан бе впила поглед в неговия. Той й повярва. А тя продължи:

— Прекалено си добър за мен!

— С това вече съм съгласна — намеси се Ида. — Хайде, Филип, нали виждаш на какво прилича бившата ти годеница…? Истински парцал! Не се е мила, откак избяга, спи на земята… Сигурно смуче корени. Женски глиган би имал повече самоуважение. Би ли искал да имаш деца от това тук?

— Не!

Той се отдръпна. Внезапно сякаш намрази Ан. У него се бе пръснала всяка надежда. От злоба вратът му стана кървавочервен.

— Какво решаваме? — изкриви лице Ида.

— Каквото казахме сутринта! — подхвърли Филип.

И двамата, много доволни, присвиха съучастнически очи.

Ан отгатна някакво съглашение, от което бе изключена: те си говореха пред нея, сякаш тя не съществуваше. Дали се бе превърнала в животно?

Филип извади въже от торбата и се нахвърли върху годеницата си, последван от Ида. За миг я овързаха, като Филип омотаваше вървата около ставите й, а Ида я стягаше, щастлива, че може да изтезава братовчедка си.

Цяла натъртена, Ан не се възпротиви ни най-малко. Не оказа никаква съпротива.

Защо ли не се противеше? Всъщност, от самото й раждане другите се бяха разпореждали с нея и тя винаги се бе оставяла.

Докато привършваха с връзването, Ан зърна опасност, която бе убягнала на нейните палачи: един великан приближаваше към тях.

Огромен, покрит с грубо черно вълнено наметало, той крачеше бързо и решително. И без това бе внушителен заради ръста си, но онова, което го правеше още по-невероятен, бе, че се движи безшумно, без дори съчка да пропука под нозете му или килимът от листа да изшумоли. Той цепеше гъсталака, както кораб цепи вълните.

Ида, без да знае какво иде зад нея, коментираше победата си, сочейки овързаната Ан:

— Погледни я, Филип, тя се съпротивяваше по-малко дори от земен червей. Малоумница! Да, просто е от нищите духом! Дори не знае за какво избяга и за какво клечи тук. Да говориш с нея, е като да водиш разговор с някоя коза: безсмислена работа.

Широката лапа на Непознатия падна върху рамото на Ида.

Тя изпищя колкото от изненада, толкова и от страх. Щом се обърна, Непознатият се втренчи в нея: човек имаше усещането, че се кани да убие кокошка, да я стисне за врата и да й изпотроши костите.

Ида успя с рязко движение да се изтръгне и задъхана се дръпна назад.

Филип, също тъй изненадан, но най-вече стреснат, усети, че трябва да го играе закрилник. Той се изпъчи и запелтечи: