Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— Луната!… Жената разпъпва на пълна луна. Като горите! Като полята! Като стридите! Някои вечери не е нужно да се потите, трябва просто да дадете предпочитание на тези мигове. Защо пък на нас ще ни действа по-слабо, отколкото на океаните, над които луната властва? Що за самомнение! Днешните дами май се смятат за по-велики от луната? Не е истина, направо! Ето, за всеки случай ви оставям този лунен календар. А, вие го знаете… Но свикнали ли сте да го четете?

— Макар това да не е моя работа, Анна, позволявам си да ви подаря кехлибар. Диваците в Америка и в Сибир си служат с него не само за украса. Разбира се, аз съм добра католичка и не се връзвам на подобни суеверия… И все пак, моята майка ми подари кехлибар в навечерието на сватбата ми, след това аз подарих на дъщерите си и всички се проявихме много добре. Приемете този подарък, това ще ме изпълни с доволство. Съвсем просто е, докосвате го и го миришете преди да си легнете вечер.

Налага ли се, Гретхен моя, да ти разказвам още?

След малко Франц ще се върне от своя Кръжец, ще вечеряме насаме и той ще ме пожелае. Представи си суматохата в главата ми: трябва да свърша повече неща от генерал, който праща войската си в нападение! Би трябвало да погълна лъжица магданоз, да хапна гратен от целина, да проверя лунната фаза, тайно да попипам кехлибара, да накарам Франц да заспи върху мен, без да излиза, а след това, когато се отдръпне, да остана два часа с прилепено към дюшека дупе. А, да, забравих: между тези акробатични номера трябва да се отпусна, да мисля само за себе си и да стигна до екстаз!

И какво става? Ще ми се да избягам. Обожавам Франц, а почти ми се иска да го избягвам. Не знаех, че като се омъжа за него, се женя за всичките жени, които го обкръжават, които заговорничат, за да ме направят като себе си, и които ще ме тормозят, докато не им се поддам. Да, не знаех, че сключвайки брак с Франц, се поставям в положение, от което се ужасявам.

Прегръщам те силно, Гретхен моя, и отивам да се наплача в музикалния салон, преди Франц да се е прибрал.

Твоя Анна

В медицинския център в „Бевърли Хилс“ слънцето очертаваше две щори — истинската, окачена на прозореца, и сянката й на стената.

Щом се върна в съзнание, още унесена от успокоителните, които я препращаха от сън в полудрямка, Ани се хвана за тези два елемента. С обезболено тяло и объркани мисли тя се бе вчепкала в светлината като в единствената здрава, осезаема материя в целия свят; щом се съсредоточеше, се превръщаше в една от танцуващите прашинки в слънчевия лъч, който пресичаше стаята и съединяваше материалната щора с нейната проекция. На коя от двете се спираше повече? Като свързана с киното жена, тя клонеше повече към образа, отколкото към действителността.

Един рус болногледач на няколко пъти се доближаваше. Всеки път когато се наведеше над нея, тя се опитваше да му говори, но всеки път се случваше нещо странно, което й попречваше. Щом отвореше устни, служителят се стопяваше, да, щом тя се обърнеше към него, той изчезваше. Но този номер не изглеждаше преднамерен и лицето на младежа не изразяваше нито поквареност, нито лукавство, и когато се появеше отново, той се показваше грижовен и я гледаше с очевидното желание да й помогне. Ала щом тя се опиташе да каже дори една дума, всичко се проваляше.

Отначало помисли, че е жертва на нестабилна действителност, още повече че усещаше как пропада надолу… След това заподозря времето, че се разкъсва, без да я предупреди. Най-сетне забеляза, че щом се обърне към болногледача, се оказва в празна стая, и от това заключи — този път правилно — че всъщност заспива.

Два дни по-късно тя успя да захване разговор:

— Къде съм?

— Много съм доволен, че можем да си поговорим, Ани. Казвам се Итън.

— Мм…

— Намирате се в стая 23 на клиниката „Линдън“ в Холивуд.

— Какво ми е?

— Най-различни наранявания. Нищо сериозно. Ще се оправите. Боли ли ви?

— Не.

— Значи дозата е правилна.

— Дозата на кое?

— На морфина.

Сгушен съвсем в дъното на мозъчните й клетки, изплува един спомен, този за баща й с научно списание в ръка, който заявява, че морфинът принадлежи към опасните наркотици, защото приеме ли го веднъж, човек вече не може без него.

През следващите часове, в миговете, когато бе в съзнание, тя отново се сети за това, изправи се, завика, изнемощя, потъна в сън, отново повтори, и грохнала от борбата, реши да не обръща внимание на бащиния съвет. Пристрастяването бе неин специалитет! Вече беше зависима от алкохола, от тревата, от кокаина, щеше да добави и морфин! Какво значение имаше? Сега поне можеше да твърди, че не е по нейна вина. „Да, точно така, ваша чест, лекарите ми инжектираха тази отрова, и под претекст, че ме лекуват, ме обрекоха да се друсам. Би трябвало да ги изпратите в затвора, ваша чест, или да ги осъдите на общественополезен труд. Тях, не мен.“ Тя разигра тази сцена пред въображаем съд на няколко пъти през миговете на спокойствие и с наслада разби ролята на невинна.