Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— Но… Кой сте вие?

Непознатият му зашлеви плесник, който изпрати Филип в един храсталак.

Филип скочи на крака, грабна си шапката и офейка. Ида го последва с все сили и с писъци: „Чакай ме, чакай ме!“

Ан лежеше овързана на земята, пред Непознатия с мършавото, студено и сурово лице под качулката.

Той повдигна единия пеш на наметалото, извади кинжал и го размаха над Ан.

Виена, 25 май 1904

Гретхен моя,

Завръщането във Виена беше фатално за мен.

По време на сватбеното ни пътешествие, докато се разхождахме от град в град, с Франц дълго не се срещахме с хора, и ако случайно ни харесаше компанията на някоя двойка, връзките ни с тях се проявяваха толкова по-силно, колкото по-мимолетни знаехме, че са те.

Щом стъпих във Виена, се оказах сякаш зазидана. Живея като в аквариум.

О, моят аквариум е разкошен — кой не би мечтал да живее на „Линзерщрасе“, да се смеси с аристократичното общество и да капва от умора, редувайки празненства и балове, едната вечер да слуша „Лучия ди Ламермур“ в Операта, на следващата — „Прилепът“ в „Театер ан дер Виен“, а след това да вечеря в „Сахер“?

Макар през стъклените стени да се вижда хоризонтът наоколо, аз не мога да ги премина, блъскам се в тях и съм осъдена на все същите хора — затворени като мен рибки. Няма смисъл да търся изход, не успявам да се усамотя и се въртя в кръг.

Хленчене на глезено дете, ще отвърнеш ти, нали?

Да, дете.

Да, глезено.

И все пак добре разбирам: една част от мен страда. Имам усещането, че съм грешка. Пълна грешка. Всъщност не съм на висотата на нищо, нито на това, което животът ми предлага, нито на онова, което очаква от мен.

Аквариумът, за който ти разказвам, е пълен с жени, цяла дузина, които са решили да се занимаят с мен, и ето ме обградена от техните грижи и добри намерения.

Ще ти обясня.

Едва бях пристигнала в дома ни — би трябвало да кажа по-скоро в двореца ни, толкова много стаи и градини разгръщат неизброими чудеса, — и женските от семейство Валдберг взеха да се изреждат. Както бях предвидила, очите им се втренчваха в корема ми. Човъркаше ги все един въпрос: дали се връщам бременна от медения си месец? Само при вида на хълбоците ми човек нямаше нужда да е виден акушер, за да установи, че не, но тъй като те все се надяваха, ме питаха:

— Е, Анна, дали се връщате във Виена с нов Валдберг?

— Не, все още не. Но можете да ми вярвате, там, в Италия, ние с Франц открихме начина на употреба, и работим с жар.

Те се усмихваха, доволни, че нашата мъничка двойка си върши съвестно работата на мъничка двойка.

Но от такива създания човек не може да се отърве с няколко думи! Връщат се и нападат отново и отново. Тези пазителки на рода, картечни квачки-носачки на наследници, упражняват това векове наред; те са били тук, когато Виена е имала крепостни стени, били са тук преди Виена да има крепостни стени, били са тук преди Виена да съществува дори, всъщност именно те са построили Виена и всичко, което прилича на род, династия, общност, град, държава, империя. За да затвърдят своята власт, те се грижат първо да се възпроизведат самите те от майка на дъщеря, от леля на племенница, от сестра на братовчедка, от съседка на съседка. Ако им спешиш цял полк амазонки противнички на раждането, те ще го възпрат, тъй здраво притискат лакти една о друга. Накратко, след седмица примирие, майката на Франц, от която винаги се притеснявам, бе предприела разследване: съпругът й бе получил заръка да поговори със сина си като мъж с мъж — самият Франц ми го разказа през смях, — за да се увери дали в леглото ни се случва нещо, дали се случва добре и дали се случва често. Тъй като отговорът на Франц бил положителен, но всички подозират, че мъжете се фукат в тази лична материя, свекърва ми решила да провери тези сведения и чрез мен. Тъй като има достатъчно разум, за да се сети, че никога няма да я приема за довереница, тя изпрати сестра си Вивиан, наричана Виви, безсрамницата на клана, която събира ухажори пред очите на всички, включително и пред болния си от подагра съпруг. Макар никой да не я одобрява и всеки да й завижда, тя успява да избегне упрека, тъй като си има вземане-даване с двамина много високопоставени, тоест полезни за семейството любовници, един в правителството и един в Двора.

Думите — и поведението — на леля Виви са тъй свободни, че за пет минути създават атмосфера на близост и еуфорично отпускане. Тя ме покани на чай в своята градина с разцъфтелите люляци и ме забавлява с истории хрупкави като печените й филийки.